Выбрать главу

Англичанинът плачеше.

Знаех какво трябва да направя, не само защото исках да науча още от него, но и защото сърцето ми се свиваше от жал. Съдбата ме беше срещнала с този човек без никаква милост.

— Ще остана с вас — предложих му аз. Донесох два стола и ги сложих до масата. Той седна тежко на единия, загледан в потрепващото пламъче на свещта. Затворих вратата и стените сякаш се сключиха над нас, а кръгчето светлина на свещта засия по-ярко около сведената му глава. Той се облегна на бюфета и избърса лицето си с носната кърпа. Извади една обшита с кожа манерка от джоба си и ми предложи. Аз отказах и го попитах:

— Ще ми кажете ли какво се случи?

Той кимна.

— Може пък вие да донесете малко разум на това място. Аз съм англичанин. Вие сте французин, нали?

— Да — кимнах аз.

После той стисна пламенно ръката ми. Алкохолът беше притъпил така сетивата му, че не усети колко студена е плътта ми. Каза ми името си — Морган. Имал отчаяна нужда от мен, нуждаел се от мен така, както от никой друг в живота си. И в този миг, докато държах трескавата му ръка, аз направих нещо много странно. Казах му името си, което не бях разкривал почти пред никого. Но той гледаше към мъртвата и сякаш не ме чу. Устните му се изкривиха в лека усмивка, а в очите му избиха сълзи. Изражението му можеше да трогне всеки.

— Аз съм виновен — каза той и кимна. — Аз я доведох тук. — Вдигна вежди, сякаш се чудеше на този факт.

— Не — възразих веднага. — Не си виновен ти. Кажи ми кой го направи.

Той изглеждаше някак объркан, потънал в мисли.

— Никога не бях излизал от Англия — започна след малко. — Аз рисувам… ако това има значение… правех картини, албум… Мислех, че тази страна е много интересна и живописна! — Той огледа стаята и замлъкна. Дълго се взира в мъртвата, после изрече името ѝ: „Емили“, а аз имах чувството, че съм зърнал нещо безкрайно съкровено за него.

Постепенно той започна да ми разказва историята си. Били на меден месец из Германия и из тази страна. Накъдето ги отвеждали дилижансите. Целта била да открият красиви местности, които той да нарисува. Озовали се на това далечно място, защото наблизо имало стар манастир, който бил доста добре запазен.

Но Морган и Емили така и не стигнали до него. Очаквала ги трагедия.

Оказало се, че редовните дилижанси не минават оттук, затова Морган наел един селянин да ги докара с каруцата си. Пристигнали следобед и видели някакво голямо движение в гробището извън града. Селянинът отказал да слезе от каруцата, за да види какво става.

— Приличаше на някаква процесия — каза Морган, — хората бяха облечени с най-хубавите си дрехи, някои носеха цветя. Аз бях много любопитен. Исках да видя всичко. Бях толкова нетърпелив, че дори позволих на онзи човек да изостави и нас, и багажа ни. Все пак селото се виждаше в далечината. Всъщност аз пожелах да спрем, не Емили, но тя винаги се съгласяваше с мен. Оставих я да седи на куфарите ни и тръгнах сам по хълма. Видяхте ли гробището на идване? Не, разбира се, че не сте. Слава Богу, че сте стигнали дотук невредими. Но ако минавате оттам, не спирайте, без значение колко изморени са конете… — Той замълча.

— Каква опасност има там? — попитах аз.

— Опасност…! Варвари! — измърмори той и погледна към вратата. После отпи отново от манерката и я затвори. — Е, не беше процесия. Веднага го разбрах. Никой не ми проговори, когато се появих, нали ги знаете какви са, но пък явно нямаха нищо против да гледам. Няма да ми повярвате, като ви кажа какво видях. Но трябва да ми повярвате, защото иначе ще полудея.

— Ще ви повярвам, продължавайте — казах аз.

— Гробището беше пълно с нови гробове, веднага забелязах това. Някои от тях имаха нови дървени кръстове, а други представляваха само могили от пръст, отрупани със свежи цветя. Събралите се селяни също държаха цветя, поне някои от тях, сякаш възнамеряваха да ги оставят на гробовете. Но всички стояха като вкаменени и се взираха в двама мъже, които държаха юздата на бял кон — прекрасно животно! Конят пръхтеше, тъпчеше с копита и се извиваше на една страна, сякаш искаше да се махне от това място. Да, прекрасно създание, чистобял жребец. По едно време, не мога да кажа как решиха кога, защото никой от тях не продума, един мъж, явно водачът им, удари коня така силно с дръжката на една лопата, че той препусна като вихър по хълма. Сигурно можете да си представите. Реших, че няма да го видят отново, но след миг той забави ход, обърна се и препусна сред старите гробове по хълма към новоизкопаните долу. Хората стояха и го гледаха. Никой не гъкваше. Конят препускаше през могилите, право през цветята, а никой не понечи да го хване за юздата. Накрая спря като закован до един от гробовете.