Морган избърса очи, но сълзите му вече бяха пресъхнали. Изглежда, разказът му увличаше и самия него.
— Е, това се случи — продължи той. — Конят просто спря до онзи гроб, а сред тълпата се чу писък. Не, не беше писък, а нещо като стон. После всичко притихна. Конят не помръдваше от мястото си и само тръскаше глава. Накрая водачът хукна напред и извика още неколцина от мъжете. Една жена запищя и се хвърли към гроба, почти под копитата на коня. Аз се приближих колкото можах и видях надгробния камък с издълбаното име. Беше на млада жена, починала само преди шест месеца. Датите също бяха издълбани на камъка. А нещастната жена, която беше коленичила в пръстта, прегръщаше паметника, сякаш се опитваше да го изтръгне от земята. Мъжете я вдигнаха и я издърпаха встрани.
Исках да се обърна и да си тръгна, но не можех. Не и преди да видя какво възнамеряват да правят. Разбира се, Емили беше в безопасност, пък и тези хора не ни обръщаха никакво внимание. Онези двамата издърпаха жената и други дойдоха с лопати и започнаха да копаят гроба. Много скоро се озоваха долу. Всички бяха така тихи, че чувахме и най-слабия звук. Лопатите се забиваха в земята и изхвърляха пръстта навън. Не мога да ви го опиша. Слънцето грееше над нас, на небето нямаше нито едно облаче, а всички стояха притихнали и се държаха един за друг. Дори онази нещастна женица…
Той замълча, защото очите му пак бяха спрели на Емили. Аз чаках търпеливо да продължи. Чувах плисъка на уискито, когато надигна манерката, и бях доволен, че има достатъчно от него, за да притъпява болката.
— Но въпреки това сякаш на онзи хълм беше среднощ — каза той и ме погледна. — Такова беше усещането. После чух как един от мъжете в гроба удари с лопата капака на ковчега! Започна да изхвърля навън счупените дъски и след малко изкрещя от ужас. Останалите се приближиха към гроба, погледнаха вътре и се отдръпнаха с писъци. Някои се извърнаха и се опитаха да избягат. Бедната женица направо полудя, преви колене и се опита да се освободи от тримата мъже, които я държаха. Аз също не се стърпях и се приближих. Не мисля, че нещо беше в състояние да ми попречи. За първи път правех подобно нещо и Господ ми е свидетел, че ще ми е за последно. Е, ще ми повярвате, нали, трябва да ми повярвате! Там, в ковчега, до който стоеше онзи мъж, имаше мъртва жена, която… която беше досущ като жива. — Гласът му се прекърши, очите му бяха широко отворени, а ръката му бе вдигната така, сякаш държеше нещо невидимо в пръстите си. — Тя беше съвсем като жива! Погребана преди шест месеца! А си лежеше там като жива! Саванът беше смъкнат от нея, а ръцете ѝ бяха скръстени на гърдите, все едно спеше.
Въздъхна, ръката му увисна и той поклати глава. Известно време просто седеше и се взираше в нищото.
— Кълна ви се, че беше така! — каза след малко. — А онзи мъж в гроба се наведе и вдигна ръката ѝ. Тя не беше скована като на мъртвец! Мъжът я задържа и разгледа ноктите. После извика нещо. Жената до гроба започна да рита тези, които я държаха, и ровеше с крака в пръстта, която се сипеше право по лицето и косата на мъртвата. А тя беше много красива. Да, само да можехте да я видите! Само да знаете какво направиха те тогава!
— Какво направиха? — попитах аз тихо, но знаех какво ще чуя.
— Ами те… — започна той. — Човек не може да си представи нещо подобно, докато не го види! — Погледна ме, извил вежди, сякаш се готвеше да ми довери ужасяваща тайна. — Просто не можем да си го представим.
— Не, не можем — потвърдих аз.
— Те извадиха отнякъде дървен кол и онзи мъж в гроба го взе заедно с един чук. Опря кола в гърдите ѝ. Не можех да повярвам! После с един мощен замах го заби в нея. Казвам ви, не можех да помръдна, дори и да исках. Бях като вкаменен. После онзи тип, онзи звяр, взе лопатата си и с две ръце я заби във врата на жената. Главата се отдели съвсем лесно. — Той затвори очи, разкриви лице и извърна глава настрани.
Гледах го, но не го виждах. Виждах обезглавената жена в гроба и изпитвах такова силно отвращение, сякаш някой ме стискаше за гърлото и вътрешностите ми се преобърнаха. Не можех да дишам. Тогава усетих устните на Клодия на китката си. Тя се взираше в Морган, явно бе влязла в стаята преди доста време.
Той бавно вдигна очи към мен, погледът му беше поглед на безумец.
— Това искат да сторят и с нея — каза той. — С Емили! Но няма да им позволя. — Тръсна глава решително. — Няма да им позволя. Трябва да ми помогнете, Луи. — Устните му трепереха, а лицето му внезапно се разкриви от отчаяние. — В нашите вени тече една кръв. Имам предвид, че англичаните и французите са цивилизовани хора, Луи. А тези тук са диваци!