Тя извади изпод престилката си един кол и го вдигна към потрепващия пламък на свещта.
— Чувате ли ме, излизайте! — каза отново, а мъжете се събраха по-близо до нея, все така безмълвни и с блеснали на слабата светлина очи.
— Да, ще излезем — отвърнах аз. — И аз предпочитам да изляза.
Минах покрай нея, като едва не я съборих, а останалите бързо ми направиха път. Отидох до вратата на хана и рязко издърпах резето.
— Не! — изкрещя жената на своя гърлен немски. Да не си луд! — Спусна се към мен и бързо дръпна резето. После опря длани на грубите дъски на вратата и извика: — Какво правиш, човече?
— Къде са тези руини? — попитах аз спокойно. — Колко са далеч? Отляво или отдясно на пътя са?
— Не, не. — Тя поклати трескаво глава, а аз отворих отново вратата и студеният въздух облъхна лицето ми. Една от жените извика нещо от мястото си до стената, дете изстена в съня си. — Отивам. Искам само едно от вас — да ми кажете къде са тези руини.
— Не разбираш — отвърна жената, а аз стиснах топлата ѝ китка и я избутах бавно през вратата. Тя запъваше крака по дъските, очите ѝ гледаха диво. Мъжете се приближиха, но щом жената пристъпи навън против волята си, спряха. Тя тръсна глава и косата ѝ падна над очите, които се взираха в лицето ми.
— Хайде, кажи ми — настоях аз.
Тогава видях, че тя не се взира в мен, а в Клодия, която се беше обърнала към нея и огънят осветяваше лицето ѝ. Жената не виждаше заоблените бузки, нито присвитата ѝ уста, а очите ѝ — те се взираха в нея мрачно и някак демонично. Жената прехапа устни.
— На север или на юг?
— На север — прошепна тя.
— Вляво или вдясно?
— Вляво.
— А колко е далече?
Бореше се да се освободи от ръката ми, но накрая изпъшка:
— На три мили оттук.
Аз я пуснах и тя политна назад към вратата. Очите ѝ се бяха разширили от страх и объркване. Обърнах се да тръгна към каретата, но жената внезапно ми извика да спра. Беше откъртила разпятието от гредата над прага и го протягаше към мен. В този миг от мрачния пустинен пейзаж на моята памет се съживи образът на Бабет, която се взираше в мен преди много години и изрече онези думи: „Махни се от мен, Сатана!“.
Жената обаче изглеждаше отчаяна, а не изплашена.
Подаде ми разпятието и каза:
— Вземете го, моля ви, в името на Бога. И пътувайте бързо.
Вратата се затръшна и ние с Клодия се озовахме сред пълен мрак.
След минути вече пътувахме и черният тунел на нощта се сключваше около слабото сияние на фенерите на нашата карета. Всичко тънеше в мрак, сякаш не минавахме през село, а през пустош. Взехме един завой с голяма скорост, ресорите изскърцаха, а мътната луна разкри в далечината отвъд боровете черния силует на манастира. Не можех да спра да мисля за Морган, още чувах гласа му, но и изпитвах ужасяващо нетърпение да се срещна със създанието, убило Емили. Създание, което със сигурност беше от нашия вид. Клодия беше като подивяла. Ако можеше да направлява конете, със сигурност щеше да грабне юздите. Постоянно ме приканваше да използвам камшика. Удряше яростно по ниските клони, които изникваха пред лицата ни, и ме стискаше така силно през кръста на люлеещата се капра, сякаш ръката ѝ беше от стомана.
Помня, че пътят изви много рязко, фенерите изтракаха, а Клодия извиси глас над фученето на вятъра:
— Ето там, Луи, виждаш ли го?
И аз дръпнах рязко юздите.
Клодия падна на колене, притисната към мен. Каретата се олюляваше като кораб в морето.
Голям облак разкри лицето на луната и над нас се издигна огромен тъмен силует на кула. През един висок прозорец се виждаше небето. Аз седнах, вкопчен в пейката, и се опитах да се успокоя. Каретата спря да се поклаща.
Единият кон изпръхтя, а после всичко притихна.
— Ела, Луи — каза Клодия.
Аз прошепнах нещо, не исках да сляза от каретата. Имах странното, но съвсем ясно усещане, че Морган е някъде наблизо и ми говори с ниския си, монотонен глас, умолява ме да му помогна. Около нас нямаше жива душа. Чуваше се само воят на вятъра и шепотът на листата.
— Мислиш ли, че той знае, че идваме? — попитах аз и гласът ми прозвуча странно чужд. Още бях в онази малка стая, сякаш не можех да избягам от нея, а гъстата гора наоколо беше само привидение. Мисля, че потреперих. После почувствах как ръката на Клодия леко докосва моята. Вдигнах очи. Тънки борчета се извиваха зад нея, а шумът на листата се засили, сякаш някаква огромна уста засмукваше въздуха и създаваше вихри.
— Сигурно ще я погребат на кръстопът? Това ли ще направят? Онази англичанка! — прошепнах аз.
— Ех, защо нямах твоя ръст… а ти моето сърце — каза Клодия. — О, Луи… — Тя наклони глава към мен, точно както вампир се навежда за смъртоносна целувка, и аз се отдръпнах. Устните ѝ обаче леко докоснаха моите и се разтвориха едва, за да всмучат дъха ми и да го върнат обратно, щом я прегърнах.