— Нека аз те водя — каза Клодия. — Няма връщане назад. Вземи ме на ръце и ме остави на земята.
Но аз имах чувството, че цяла вечност усещам устните ѝ по лицето и клепачите си. Тя обаче стана и мекотата на малкото ѝ телце ме напусна. Скочи грациозно и леко до каретата. Стисна за миг ръката ми. Стоеше насред пътя, в потрепващото петно светлина, хвърляна от фенера, и ме гледаше. Кимна и отстъпи назад.
— Луи, хайде, слез… — подкани ме тя и аз имах чувството, че всеки миг ще се стопи в мрака. Бързо откачих фенера от куката и слязох до нея във високата трева.
— Усещаш ли опасността? — попитах шепнешком. — Носи се във въздуха. — Тя се усмихна и се обърна към хълма. Фенерът освети пътека през високата гора. Клодия придържаше пелерината си с малката си бяла ръчичка и бързаше напред.
— Чакай, чакай малко…
— Страхът е твой враг — отвърна тя, но не спря.
Продължи с уверена крачка дори след като високата трева се смени с ниски купчини камъни, а гората около нас стана още по-гъста. Кулата в далечината изчезна от погледите ни, защото луната вече избледняваше, а клоните на дърветата образуваха същинска плетеница над главите ни. Скоро вече не чувахме пръхтенето на конете и не усещахме миризмата им.
— Бъди нащрек! — прошепна ми Клодия, докато крачеше храбро напред, като спираше единствено за да си проправи път през преплетените храсталаци. Руините наистина бяха много стари. Кой знае какво се беше случило тук преди векове — чума, пожар или пък врагове бяха унищожили града. Само манастирът още стоеше на мястото си.
Изведнъж се чу шепот в тъмното, подобен на свистенето на вятъра или пък на шумоленето на листата, но не беше това. Видях как Клодия изпъна гръб и мярнах бялата ѝ ръчичка в тъмното, когато забави крачка. Тогава разбрах, че чувам шуртене на вода. От планината се стичаше поточе и се виеше между черните дънери, а после се спускаше като посребрен от луната водопад към един кипящ вир. Видях силуета на Клодия на фона на водопада — хвана се за един оголен корен, щръкнал от влажната земя, и започна да се изкачва по обраслия склон. Ръцете ѝ трепереха съвсем слабо, а малките ѝ ботушки се забиваха в пръстта.
Водата беше студена, придаваше свежест на въздуха и пръскаше светлина наоколо. За миг се поуспокоих. Нищо не помръдваше в гората. Заслушах се и лесно различих шума на листата, но не долавях друго. След секунда обаче се смразих, защото осъзнах, че нощта е твърде тиха, твърде безжизнена. Сякаш дори птиците бяха замлъкнали, хилядите твари, които трябваше да се щурат по брега на поточето, също ги нямаше. Клодия се беше изкачила на един насип над мен и посягаше за фенера. Пелерината ѝ бръсна лицето ми. Аз вдигнах фенера и щом той я освети, тя заприлича на зловещ херувим. Подаде ми ръка, сякаш възнамеряваше да ме изтегли на насипа. След малко продължихме нататък, над потока, по склона на планината.
— Усещаш ли? — прошепнах аз. — Твърде тихо е.
Тя стисна ръката ми, сякаш да ме накара да замълча. Склонът ставаше все по-стръмен и тишината ме изнервяше. Взирах се в басейнчето светлина около нас, за да видя всеки дънер по пътя ни. Нещо помръдна и аз веднага хванах Клодия и я издърпах силно назад. Но беше само гущер, който се щураше между листата. След малко всичко притихна, а Клодия се пъхна под пелерината ми и започна да ме тегли напред.
Скоро ароматът на водата изчезна и щом луната се показа за миг, видях точно пред нас нещо като полянка. Клодия стисна здраво фенера и затвори металната му вратичка. Опитах се да ѝ попреча, но тя ми каза тихо:
— Затвори очи за момент и после бавно ги отвори. Тогава ще го видиш.
Обля ме хлад, когато го направих, и стиснах здраво рамото ѝ. Щом отворих очи, видях отвъд дънерите на дърветата в далечината дългата ниска стена на манастира и високата квадратна кула. Зад тях, над огромна черна долина, сияеха покритите със сняг върхове на планината.
— Ела — каза Клодия, — но върви тихо, като призрак.
Тя се взря решително в стените пред нас и тръгна натам като към очакващо я убежище.
Не след дълго стигнахме до пролука в стената, обрасла с лози, които сякаш придържаха камъните на място. Погледнах нагоре и видях бледите светлинки на звездите. Миришеше силно на влажен камък. Пред нас имаше огромно стълбище, което водеше до тесните прозорци, които бяхме видели от долината. Под първата площадка на стълбището зееше входът към мрачните помещения на манастира.