Клодия стоеше съвсем неподвижно, сякаш и тя се беше превърнала в камък. Дори меките ѝ къдрици не се полюшваха. Слушаше нещо. Аз също се вслушах и долових само тихия вой на вятъра. Тя се раздвижи и бавно, но решително разчисти с крак земята пред себе си. Отдолу се видя камък, който изкънтя на кухо, когато Клодия тропна по него с пета. Беше много голям и се издигаше в другия ъгъл. Веднага си представих как група селяни заобикалят камъка и го вдигат с огромен лост. Клодия огледа стълбището и спря поглед на порутения вход под него. Луната се показа за миг през единия от високите прозорци, а Клодия скочи бързо и безшумно до мен.
— Чуваш ли го? — прошепна тя. — Слушай.
Звукът беше толкова тих, че никой смъртен не би го чул. Не идваше от руините, а от много далеч. Но не от посоката, от която бяхме дошли, а от друга — нагоре по хълма, от самото село. Първо беше само някакво шумолене и дращене, но после се засили и се превърна в тропот на крака. Клодия стисна ръката ми и ме дръпна нежно под стълбището. Виждах диплите на роклята ѝ под края на пелерината. Тропотът ставаше все по-силен и аз установих, че единият крак стъпва твърдо, а другият се провлачва по земята. Непознатият, който се приближаваше към нас, куцаше. Сърцето ми заби лудо в гърдите и аз усетих стягане в слепоочията, крайниците ми се разтрепериха. Чувствах съвсем осезаемо триенето на ризата в тялото ми, коравината на яката и докосването на копчетата в пелерината ми.
След това долових слаба миризма. Миризма на кръв, която веднага ме възбуди въпреки волята ми — топла, сладка миризма на човешка кръв. После усетих и аромата на жива плът и чух заедно със стъпките дрезгаво дихание.
С приближаването на стъпките се появи и още някакъв слаб звук, който се примесваше с останалите. Сякаш още едно същество приближаваше. Чувах как неравномерно бие сърцето му, свито от страх. Чувах и още едно сърце, силно, здраво, пулсиращо все по-устремно, сърце, силно като моето. А после, през назъбената пролука, през която бяхме влезли, видях и онзи, който се приближаваше към нас.
Първо се появи едното му огромно рамо и дълга ръка със свити пръсти. След това видях и главата му. На другото си рамо носеше тяло. Спря пред входа, изправи се, прехвърли тежестта на другата си страна и се втренчи право в нас в мрака. Всяко мускулче в мен се скова, докато се взирах в черния му силует на фона на нощното небе. Не виждах лицето му, само слабия блясък на очите му, които улавяха лунната светлина като парченца стъкло. После видях и просветването на копчетата и чух как издрънчаха, когато ръката му се разлюля отново и единият му дълъг крак се преви, за да направи крачка напред, към кулата и към нас.
Притисках се към Клодия, готов да я дръпна зад себе си, ако се наложи. Тогава обаче с изумление разбрах, че той не ме вижда, както аз виждам него. Вървеше, приведен под тежестта на тялото, право към манастирската врата. Луната освети сведената му глава, гъстата черна коса, която стигаше до прегърбените му рамене, и черните ръкави на палтото му. Реверите бяха разпрани, а ръкавите бяха скъсани по шевовете. Дори ми се стори, че зърнах плътта му през дупките. Човекът в ръцете му се размърда леко и изстена. Огромната фигура спря за миг и сякаш го удари по главата. Аз пристъпих напред към стената и се изпречих пред него.
Не казах нищо, не знам защо. Знаех само, че вече ме вижда, защото бях озарен от луната. Тъмната му глава се вдигна сепнато и зърнах очите му.
Той се вгледа в мен и аз видях сиянието на очите и блясъка на двата остри кучешки зъба. От гърлото му се надигна нисък и задавен вик. Стори ми се, че аз самият крещя.
Вампирът хвърли човека на камъните и се хвърли към мен. Изрева отново и аз усетих гнилия му дъх. Хищните му пръсти се вкопчиха в кожената яка на пелерината ми. Политнах назад и главата ми се удари в стената, но успях да докопам главата му и впих пръсти в мръсната му коса. Част от изгнилото му палто се отпра, но той продължаваше да ме стиска с желязна хватка. Докато се опитвах да отблъсна главата му назад, усетих как зъбите му докосват шията ми. Клодия изкрещя зад него и нещо тежко се стовари на главата му. Това го сепна, а след миг последва още един удар. Той се извърна яростно и аз забих юмрук в лицето му с всички сили. Когато се дръпна встрани, камъкът отново се стовари на главата му, а аз се хвърлих с цялата си тежест върху него и усетих как сакатият му крак се преви. Помня, че го удрях по главата и скубех цели кичури от мръсната му коса. Той се опитваше да ме захапе и мяташе ръце да ме докопа. Търкаляхме се, вкопчени един в друг, докато не го притиснах към земята и луната не освети лицето му. Чак тогава, останал без дъх, аз установих какво държа в ръцете си. Две огромни очи изпъкваха от оголени очни ями, а носът представляваше само две малки отвратителни дупки. По черепа имаше разложена плът, а по разпарцаливените дрехи беше полепнал слой от пръст, тиня и кръв. Аз се борех с труп, лишен от разум.