Една нощ се събудих в разкошното легло в хотела и видях, че съм заспал над книгата си. Клодия я нямаше. Не посмях да попитам персонала дали са я виждали. Ние винаги се опитвахме да минаваме незабележимо покрай тях, бяхме анонимни. Потърсих я по коридорите, по страничните улички, дори в балната зала, защото бях завладян от неизразимо ужасяващата мисъл, че може да е там сама. Накрая я видях да минава през страничните врати на фоайето. По косата ѝ блещукаха дъждовни капчици. Приличаше на дете, което се е впуснало в някоя лудория, и предизвика усмивки сред хората, когато се заизкачва по огромното стълбище и мина покрай мен, сякаш изобщо не ме забелязва. Невероятна и странно грациозна обида.
Аз затворих вратата на апартамента точно когато тя сваляше пелерината си и пръскаше златни капчици вода, като тръскаше косата си. Панделките на бонето ѝ бяха разхлабени и аз изпитах силно облекчение, когато видях детската рокля, панделките и нещо възхитително успокоително в ръцете ѝ — малка порцеланова кукла. Клодия не обелваше нито дума; занимаваше се с куклата, чиито крачета звънтяха като езиче на камбанка, прикрепени на куки под бухналата рокля.
— Виж, това е кукла дама — каза ми накрая и ме погледна. — Виждаш ли, това е кукла дама.
Остави куклата на тоалетката.
— Е, и какво? — попитах аз.
— Една жена я направи — каза тя. — Тя прави кукли деца, само кукли деца, има цял магазин с тях, но аз ѝ казах, че искам кукла дама.
Това беше много странно, дори загадъчно. Тя седеше и гледаше куклата, а по челото ѝ бяха полепнали мокри кичури коса.
— Знаеш ли защо я направи за мен? — попита след малко.
В този миг ми се прииска в стаята да имаше сенки, за да мога да се отдръпна от светлината на огъня и да не стоя на леглото като на огромна сцена, от която гледам Клодия и отраженията ѝ в огледалата — безброй бухнали ръкави.
— Защото си красиво дете и тя е искала да те зарадва — казах аз, а гласът ми прозвуча някак чужд.
Тя се засмя беззвучно.
— Красиво дете — повтори и ме погледна. — Все още ли ме мислиш за такова?
Отново сведе лице, защото се заигра с куклата. Пръстите ѝ притискаха мъничкото плетено деколте и се плъзгаха към порцелановите гърди.
— Да, аз приличам на детските кукли, аз съм кукла дете. Трябваше да я видиш как работи в магазина си. Приведена над своите кукли, всички с едно и също лице, с едни и същи устни.
Тя докосна горната си устна. Изведнъж ми се стори, че стените потрепериха, а отраженията ѝ в огледалата се размазаха, сякаш самата земя въздъхна от дъното на недрата си. По улицата отекваше тропотът на карета, но някъде много далеч. Тогава видях какво прави тя: притискаше едната си ръка към устните си, а с другата чупеше куклата — стискаше я така силно, че тя хрущеше и се чупеше на малки парченца, които падаха от окървавената ѝ ръка на килима. Извърнах глава, но продължавах да я виждам в наклоненото огледало над огъня, виждах как ме оглежда от глава до пети. Отражението ѝ тръгна право към мен и се приближи до леглото.
— Защо извръщаш очи, защо не гледаш към мен? — попита тя нежно, със сребърно гласче. Но после се засмя съвсем по женски и каза: — Нима си мислеше, че вечно ще остана твоя дъщеря? Да не би да си глупак, баща на глупците?
— Не ми харесва тонът ти… — отговорих аз.
— О… така ли. — Виждах я само като пламък с крайчеца на окото си — златистосин пламък.
— А какво мислят те за теб? — попитах аз възможно най-внимателно. — Какво мислят за теб хората по улиците? — И направих жест към отворения прозорец.
— Много неща. — Тя се усмихна. — Много неща. Хората са много добри в намирането на обяснения за всичко. Виждал ли си джуджетата в лунапарка и в цирка, изродите, за които хората плащат, за да им се посмеят?
— Аз бях само чирак на магьосника! — избухнах внезапно, не можах да се сдържа. — Само чирак! — Исках да я докосна, да погаля косата ѝ, но се страхувах от нея, гневът ѝ тепърва се разгаряше.
Тя обаче пак се усмихна, дръпна ръката ми в скута си и я притисна към тялото си.
— Да, само чирак — засмя се отново. — Искам да ми кажеш само едно, само едно нещо от висините на твоето величие. Какво е… какво е да правиш любов?
Отдръпнах се от нея и трескаво започнах да търся пелерината и ръкавиците си.
— Е, нима не помниш? — попита тя съвършено спокойна, когато хванах месинговата дръжка на вратата.
Спрях, защото чувствах погледа ѝ на гърба си. Срамувах се. Обърнах се, сякаш сам се питах накъде съм се запътил.