— То е съвсем мимолетно — казах, като се опитвах да не срещам погледа ѝ. Очите ѝ бяха мразовито сини. Сериозни. — И… рядко се постига в цялост… усещането е много силно и бързо отминава. Мисля, че е нещо като съвсем бледо подобие на убиването.
— О… А болката, която ти причинявам сега, тя също ли е бледо подобие на убиването?
— Да, мадам — отвърнах. — Мисля, че е точно така.
Поклоних се бързо и ѝ пожелах лека нощ.
Дълго след като се отдалечих от хотела, не можех да забавя крачка. Бях прекосил Сена. Търсех мрака. Исках да се скрия от Клодия и от чувствата, които назряваха в мен, от огромния, поглъщащ ме страх, че съм съвършено неспособен да я направя щастлива, или пък да ощастливя себе си, като доставя удоволствие на нея.
Бях готов да ѝ дам целия свят, само да е доволна; всичко, което сега притежавахме, ми се стори празно и безплътно. И все пак бях наранен както от очите ѝ, така и от думите ѝ. Докато се отдалечавах от Рю Сен Мишел и навлизах все по-дълбоко из тъмните улички на Латинския квартал, трескаво търсех обяснения, дори прошепвах някои от тях, но знаех, че нищо не може да облекчи нейното дълбоко недоволство и моята болка.
Накрая думите ми се сляха в някаква странна мантра. Вървях в черната тишина на средновековните улици и сляпо следвах резките завои, успокоен от високите и тесни сгради, които сякаш всеки миг щяха да се срутят една към друга и да затворят пролуката към безразличните звезди.
— Не мога да я направя щастлива, не мога да я направя щастлива; нещастието ѝ нараства с всеки изминал ден.
Това си повтарях до безкрай, като молитва, като заклинание, с което да променя истината — нейното неизбежно разочарование от нашето търсене, което ни запрати в тази тъмница и стана причина тя да се отдалечи от мен, да ме забрави заради огромната си нужда. Дори изпитах дива ревност от майсторката на кукли, на която Клодия бе доверила желанията си и на която беше поръчала подрънкващата миниатюрна дама. Ревнувах, защото тази жена бе успяла да сътвори нещо, което Клодия бе притискала към гърдите си, изцяло забравила за мен.
— Докъде ще доведе всичко това? — питах се аз.
За всичките месеци, откакто живеех в Париж, не бях осъзнал колко огромен е този град, не бях си давал сметка, че мога да премина от някоя извита задънена уличка направо в свят на удоволствията и никога не бях усещал така натрапчиво неговата безполезност. Градът не можеше да потуши гнева на Клодия, ако тя не бе способна да преодолее горчивия си копнеж по невъзможното. Бях безпомощен да ѝ помогна. Тя също беше безпомощна. Но беше по-силна от мен. Дори в този момент, когато избягах от нея, аз знаех, че тя ме обича.
И така, замаян, изморен и някак приятно изгубен, аз усетих, с моите неугасими вампирски сетива, че някой ме следи.
Първо си помислих, че Клодия е тръгнала след мен. И тъй като беше много умна, ме е следила от голямо разстояние. Но след миг в ума ми се роди друга мисъл, доста по-жестока, с оглед на случилото се между нас. Стъпките бяха твърде тежки, за да са на Клодия. Зад мен по улицата вървеше човек — вървеше право към собствената си смърт.
Аз продължих напред, почти готов да се потопя отново в болката си, защото смятах, че я заслужавам. Но умът ми каза: „Не бъди глупак, слушай!“. Тогава ми просветна, че стъпките, които отекваха на голямо разстояние зад мен, са в перфектен синхрон с моите. Нима беше случайност? Смъртен не би могъл да долови ритъма на стъпките ми, защото разстоянието беше твърде голямо. Спрях, за да помисля, и те също спряха. Реших, че така ми се е сторило, обърнах се и продължих. Стъпките се чуха отново. Бяха в пълен синхрон с моите, забързваха се, щом се забързвах и аз. После се случи нещо невероятно, нещо небивало. Тъй като цялото ми внимание бе погълнато от стъпките зад мен, аз се препънах в една паднала на улицата керемида и полетях към стената. Стъпките зад мен също се препънаха в пълен унисон с моето падане.
Бях изумен и дори ме хвана страх. Улицата от двете ми страни беше съвсем тъмна. Не идваше светлинка даже от някой тавански прозорец. В момента известна безопасност ми гарантираше единствено голямото разстояние между мен и онзи, който ме следеше. Вече бях напълно сигурен, че не е човешко същество. Съвсем се обърках, не знаех какво да правя. Изпитвах почти непреодолимо желание да извикам това същество и да му дам да разбере, че го чакам, че съм го търсил, че съм готов да се срещна с него. И все пак ме беше страх. Най-разумното решение беше да продължа напред и да чакам непознатия да ме настигне. Но щом го направих, засилих неволно крачка, но разстоянието между мен и преследвача ми не се скъсяваше. Напрежението ми растеше, мракът ми се струваше все по-страховит. Постоянно говорех безмълвно на стъпките, които чувах зад гърба си: „Защо ме следваш, защо искаш да чуя, че ме следиш?“.