— Помни, че поне този път трябва да бъдеш лукав — прошепна ми Клодия със сведена глава. — Ти си твърде голям джентълмен.
Светлините угаснаха, първо на балкона, а после и покрай стените на партера. Малък оркестър се беше събрал в оркестрината под сцената, а пред дългата завеса от зелено кадифе горяха газеници, които лека-полека просветляха и публиката се стопи в мрака, сякаш обгърната от сив облак, в който блещукаха само диамантите — по китки, шии и пръсти. Постепенно шепотът стихваше, докато накрая се чуваше само нечия отекваща кашлица. После настъпи тишина.
Тамбурината зазвуча бавно и ритмично. Към нея се присъедини тънкият глас на флейтата, който сякаш пое острия металически звън на тамбурината и го изви в натрапчива мелодия с чисто средновековно звучене. После се чуха струнни акорди, които подчертаваха тамбурината. Флейтата се извиси в меланхолична и тъжна мелодия. В тази музика имаше очарование и цялата публика беше притихнала и омагьосана от нея, сякаш мелодията беше сияеща панделка, която бавно се развива в тъмното. Вдигането на завесата не наруши тишината и с най-слабия шум. Светлините се засилиха, а сцената се превърна в гъста гора. Сияние танцуваше по кръглите дървесни стволове и по купчините листа, над които се извисяваше свод от мрак. Между дърветата се виждаше нещо като нисък каменен речен бряг, а отвъд — блещукащите води на реката. Този триизмерен свят беше сътворен от художник върху тънко памучно платно, което потрепваше съвсем леко от слабо течение.
Редки аплаузи поздравиха илюзията и постепенно набраха привърженици от всички части на салона, докато не се издигнаха в силно кресчендо, а после отмряха. На сцената се появи тъмна, увита с пелерина фигура, като се придвижваше от един дървесен ствол на друг толкова бързо, сякаш магически се появяваше право в центъра на кръговете светлина. От пелерината се появи ръка, стиснала сребърна коса, а другата държеше дръжката на маска и прикриваше лицето. Маската беше образ на Смъртта — нарисуван череп.
Сред публиката се чуха няколко ахвания. На сцената стоеше самата Смърт, стиснала косата. Смърт сред мрачна гора. Нещо в мен също откликваше на видяното, но не от страх. Човешкото в мен откликваше на магията на тези красиви декори, на мистерията на света на сцената, свят, в който тази закачулена фигура се движеше напред-назад с грацията на пантера и изтръгваше от публиката ахвания, въздишки и благоговеен шепот.
Самите жестове на тази фигура омайваха, подобно на ритъма на музиката. След това се появиха още фигури от двете страни на сцената. Първо излезе една много стара прегърбена жена със сива и подобна на мъх коса. В едната си ръка носеше огромна кошница с цветя. Повлече крака по сцената, а главата ѝ се полюшваше под ритъма на музиката и на бързите стъпки на Мрачния жътвар. Изведнъж жената забърза назад, сякаш беше видяла зловещата фигура, остави кошницата и сключи ръце за молитва. Беше изморена. Опря глава на ръцете си, после ги протегна умолително към него. Той пристъпи към нея, за да я погледне в лицето, което беше невидимо за нас — закрито от сенките и сивата коса, — и веднага се отдръпна, като замаха с ръце пред себе си, сякаш да прогони неприятната миризма. От залата се чу колеблив смях. Но щом старицата се изправи и тръгна след Смъртта, смехът секна.
Музиката премина в жига, докато старицата преследваше Мрачния жътвар по сцената. Накрая той се прилепи до един дървесен дънер и скри маскираното си лице под пелерината, както птица крие главата си с крило. Старата жена, изгубена и отчаяна, взе кошницата си, а музиката забави ритъм и стана по-нежна, докато тя излизаше от сцената. Аз не харесах това. Не ми хареса смехът. Появиха се още фигури и музиката акцентираше техните жестове — това бяха сакати с патерици, просяци в сиви дрипи. Всички посягаха към Смъртта, която се въртеше бързо, изплъзваше им се ловко и правеше почти женствени знаци на отвращение и досада.
Едва тогава осъзнах, че мъртвешки бялата ръка, която извършва тези комични движения, не е боядисана. Именно ръката на вампир предизвикваше смях сред публиката. Щом сцената най-сетне опустя, вампирската ръка се вдигна към ухиления череп, за да прикрие прозявка. После фигурата застана така, сякаш беше облегната на едно изрисувано върху платното дърво, и задряма. Музиката имитираше чуруликане на птици, къдреше се като звук на течаща вода. Насоченият фенер, който осветяваше вампира, притъмня и накрая почти изгасна.
Друг много ярък лъч прониза платното и разкри млада жена, застанала сама в дъното на сцената. Тя беше с царствена осанка и обгърната от гъста златиста коса. Усетих възхитата сред публиката, когато жената се залута из осветения кръг, сякаш се беше изгубила сред дърветата. И тя наистина се беше загубила, защото не беше вампир. Петната по блузата и полата ѝ не бяха сценична боя, а по красивото ѝ лице нямаше и помен от грим. Тя се взираше в светлината, а чертите ѝ бяха фини и изящни като на мраморна Мадона. Русата коса беше ореолът ѝ. Силната светлина я заслепяваше напълно, но всички я виждаха. Стонът, който изскочи от устните ѝ, докато се луташе по сцената, беше последван като ехо от тънкия, романтичен глас на флейтата. Фигурата на Смъртта се събуди със сепване в своя блед кръг светлина, обърна се да види момичето и вдигна рязко глава в израз на възхищение.