— Тази мрачна пустош съществува. Няма никаква утеха.
Гледах Арманд и големите му кафяви очи на изопнатото, неподвластно на времето лице. Той също ме гледаше, но както се гледа картина, и аз отново почувствах как се откъсвам от физическия свят и се плъзгам към познатия делириум. Пробуждането на нуждата ми беше така ужасяващо, че всяко обещание за задоволяването ѝ съдържаше и непоносимата възможност за разочарование. И все пак ужасният, древният, преследващият ме въпрос за злото ме измъчваше.
Мисля, че хванах главата си с ръце, както смъртните инстинктивно покриват лицето си с длани и посягат към мозъка си, сякаш могат да го достигнат през черепа, за да го масажират и да облекчат агонията му.
— А как се стига до злото? — попита ме той. — Как така някой изведнъж се откъсва от истинния път и твори зло, като трибунала на простолюдието на Революцията или пък най-жестоките римски императори? Нима е нужно само да пропуснеш някоя неделна проповед или пък да изплюеш комката за причастие? Или пък да откраднеш самун хляб… или да спиш с жената на съседа?
— Не… — поклатих аз глава. — Не.
— Ако злото няма степени и наистина съществува, то тогава и един грях ще е достатъчен. Това ли искаш да ми кажеш? Че Бог съществува и…
— Не знам дали Бог съществува — прекъснах го аз. — От всичко, което наистина знам, излиза, че… той не съществува.
— Тогава грехът няма никакво значение — каза той. — Няма грях, няма зло.
— Това не е истина. Защото, ако Господ не съществува, то ние сме съществата с най-висше съзнание във вселената. Само ние разбираме понятието за време и стойността на всяка минута от човешкия живот. А злото, истинското зло, е отнемането на човешки живот. Няма значение, че човекът така или иначе може да умре утре или пък вдругиден, или когато и да било… Защото ако Господ не съществува, този живот… всяка секунда от него… е всичко, което имаме.
Той се облегна замислено назад, големите му очи се присвиха и се вгледаха в огъня. За първи път откъсваше поглед от мен и аз можех да го гледам спокойно. Дълго стоя така и аз почти долавях мислите му, сякаш бяха осезаеми като дим. Не ги четях, но чувствах силата им. Той притежаваше някаква аура и въпреки че лицето му беше младо, изглеждаше безкрайно стар и мъдър. Не мога да го обясня добре, защото не мога да опиша как на това младо лице и в тези невинни очи се четяха огромен опит и мъдрост.
Той стана, хвана ръце зад гърба си, и погледна към Клодия. Нейното мълчание бе неразбираемо за мен. Тя не се интересуваше от тези въпроси, но беше възхитена от него и чакаше да ѝ обърне внимание, като междувременно се учеше от разговора ни. Разбрах и нещо друго, докато те се взираха един в друг. Движенията му бяха контролирани, с неподвластен на човешки жестове или навици маниер. Жестикулираше единствено при нужда, ритуално, като продължение на мисълта, а неподвижността му беше направо свръхестествена. Клодия също беше замръзнала. Те се гледаха с някакво необикновено разбиране, от което аз бях напълно изключен.
За тях аз бях объркано и трескаво същество, каквито бяха смъртните за мен. Когато Арманд се обърна, знаех, че вече е разбрал, че Клодия не споделя моите схващания за злото.
Той заговори внезапно, обърнат към пламъците:
— Значи съществува само едно зло.
— Да — отвърнах аз и този всепоглъщащ въпрос оживя отново, изличавайки всички други тревоги.
— Така е — каза той изненадващо и засили тъгата и отчаянието ми.
— Значи Господ не съществува… ти не знаеш дали Той съществува?
— Не зная.
— Не знаеш! — повторих, без да скривам своята човешка болка.
— Не.
— И никой от вампирите тук не е беседвал с Бога или с Дявола!
— Не и тези, които аз познавам — отвърна той замислен, огънят танцуваше в очите му. — А доколкото знам, след четиристотин години, аз съм най-старият вампир на този свят.
Взирах се изумен в него.
От това се бях страхувал винаги. Значи имаше само самота, нямаше никаква надежда. Нещата щяха да продължат, както са били преди. Моето търсене беше приключило. Аз се облегнах назад и се загледах в огнените езици.