— Тогава ще ви видим на вечеря — освободи я дукесата. — Хайде, кажи ми сега, скъпо момче, на какво дължа тази прекрасна изненада. Досега винаги си ме предупреждавал, не е присъщо за теб да дойдеш, без да се обадиш предварително. — В гласа на старата жена прозвучаха тревожни нотки. — Да не се е случило нещо? Тристан добре ли е?
— Трис е добре — успокои я Морган. — Какво ви става на всички днес? Не мога ли просто да дойда вкъщи, без да всявам паника? Първо Бърк, сега и ти.
— Не се ядосвай, Морган — каза дукесата, като го наблюдаваше замислено.
По-големият й внук не избухваше лесно, но тя познаваше настроенията му и й беше ясно, че нещо го тревожи. Затова реши да изчака благоприятен случай да подхване отново темата и се зае да налива чая. Елегантно повдигна порцелановия чайник, напълни изящните чаши, добави захар и поднесе на Морган димящата, уханна напитка. Той пое в ръцете си ювелирното изделие, като се опитваше да не разлее съдържанието. Дукесата му напълни и една голяма чиния с бисквити, сандвичи, кифлички и любимите му сладки, постави я на ниската масичка пред него и го наблюдаваше как се храни с наслаждение.
Самата тя разсеяно отпиваше от чашата си и продължаваше да се взира в лицето на любимия си внук. Забеляза следите от умора в очите и тънките тъжни бръчици около устните. Да, нещо наистина го безпокоеше, но опитът й подсказваше, че той сам щеше да й го каже, когато му дойдеше времето.
Тя обичаше и двамата си внуци. Но по-големият заемаше специално място в сърцето й. Дукесата не бе сляпа за недостатъците му — той бе избухлив и властен, в някои моменти дори и тиранин. Но под тази външна изява се криеше благородно, честно сърце и лесно наранима чувствителност. Много малко хора познаваха истинската му същност. Но старата жена бе наясно с нещастния му брак. Тя също се обвиняваше, защото бе взела активно участие, бе насърчила тази връзка. И тя единствено знаеше за болката и вината, която Морган изпитваше заради смъртта на Валери. Дукесата бе станала свидетел на затварянето му в себе си, продължило повече от три години. Дукът бе сложен човек — харесваха го и го уважаваха в обществото, но малцина можеха да се похвалят с приятелството му. Той ревниво пазеше собствения си свят. Колкото до жените, дукесата добре знаеше репутацията му на честен човек. Тя не бе наивна — известно й бе, че внукът й издържа метреси, а и връзките му с омъжени жени не бяха тайна. Но те бяха инцидентни, в тон с времето, в което живееха. Бе положила много усилия и старание да го запознава с млади жени и девойки с добро обществено положение и състояние. Накрая се отказа. Морган категорично й бе заявил, че не желае да обсъжда нова женитба, и тя тактично бе отстъпила, уважавайки молбата му. Беше нещо като неписан договор между тях.
След като реши, че той е приключил с храненето, дукесата продължи с въпросите:
— Как са Трис и неговата скъпа Каролайн? Напредват ли с подготовката за сватбата? Отвеяната й майка още ли не е определила точната дата?
— Бабо — предупредително започна Морган, — не можеш да се отнасяш по този начин към лейди Гренъм.
— И защо не? Та това е самата истина. Благодаря на бога, че Каролайн е наследила единствено мекия характер на майка си, но не и липсата на всякакъв разум. Знаеш, че не понасям глупостите, особено при жените. Но хайде да се върнем на подготовката за сватбата.
Морган й хвърли унищожителен поглед:
— Ако ще говорим за сватби, по-добре да си тръгвам.
— О, стига си се цупил, Морган. Ако продължаваш, ще си взема назад думите, че съм безумно радостна да те видя.
— Извинявай. Имах много неприятна седмица. — Морган изяде още два малки сандвича. — Бабо, познаваш ли Джеръми Карингтън, виконт Мългрейв?
Старата дукеса се замисли за миг.
— Спомням си ясно, че се срещнах с Елеонор Карингтън преди много години. Тя почина млада, бедната жена. Беше много тъжно. Но не съм сигурна каква точно беше връзката й с лорд Карингтън. Съпруга или сестра? Не, почакай, Елеонор му беше жена. Имаха и дете — едно малко момиченце.
— Алиса — промърмори дукът.
— Имаха чудесен дом някъде в Хемпшир. Мисля, че се казваше Уестгейт Менър.
В този момент Морган си пожела баба му да не притежаваше толкова силна памет. Тя знаеше повече за фамилия Карингтън, отколкото самият той.
— Сега имението е мое — информира баба си Морган.
— Не знаех, че възнамеряваш да купуваш още едно имение!
— Всъщност го спечелих на търг.
— Търг! По това време на годината?
— Беше единична продажба, наистина необичайна. В един от клубовете на Уайт — допълни без желание дукът.
— Боже мили! Що за глупак би продал част от собствеността си по този смешен начин? — Дукесата присви подозрително очи. — Да не е бил пиян?