— Общата сума възлиза на около шест хиляди лири.
Шест хиляди! Алиса бавно издиша въздуха, който бе задържала, за да приеме новината. Стомахът й се сви на топка и тя постави треперещата си ръка на устните, за да спре напиращия вик. „Господ да ми е на помощ: Дано това да е някаква грешка.“ Но щом отново погледна към адвоката, тя разбра, че нямаше никаква грешка.
— И какво ще стане, ако не мога да платя?
Мистър Бартлет прехапа устни, преди да отговори:
— Длъжниците, които не могат да платят, отиват в затвора Нюгейт — каза той с възможно най-мекия си глас.
— И аз предполагах, че е така, мистър Бартлет. — Алиса прекоси стаята и взе необходимите документи от бюрото си. Почувства как гърлото й се стяга, а ужасът от това, което се канеше да направи, разтърси тялото й. Тя мълчаливо протегна ръката си с хартията към адвоката:
— Вложих известна сума пари преди няколко години и сега притежавам скромна къща в покрайнините на селото. Ако я продам и изтегля инвестициите си, мислите ли, че ще набавя необходимото, за да платя дълговете?
Говореше спокойно, но мъжът виждаше какво й коства подобно решение. Той бегло погледна документите, защото вече бе решил твърдо да покрие разликата със собствени пари.
— Сигурен съм, че това ще е достатъчно. Надявам се, че ще ми разрешите да действам от ваше име.
— Ще ви бъда безкрайно благодарна, мистър Бартлет — бързо каза Алиса и го изчака да приближи изхода на библиотеката. — Искрено ви благодаря за проявената доброта.
Бартлет видя тъгата в зелените й очи. Усмихна й се окуражаващо и излезе.
Щом вратата се затвори след него, Алиса бавно се свлече на пода. Умът й отказа да работи, в главата й остана една-единствена мисъл — вече нямаше нищо, абсолютно нищо, от което да преживява.
Глава 4
— Мислиш ли, че отец Джеймисън ще може да ми помогне да си запазя работата, Мейвис? — питаше Алиса бавачката си.
През цялата седмица след срещата й с Бартлет тя търсеше нещо, от което да се прехранва. Напразно. В пълно отчаяние моли за помощ местния викарий с надеждата, че ще й даде поне препоръка. За нейна изненада, той предложи да се свърже със сестра си в Корнуол, дама със значителни доходи, която би могла да знае някое семейство, нуждаещо се от гувернантка или компаньонка.
— Сигурна съм, че Джеймисън ще направи всичко по силите си — подсмърчаше Мейвис. — Той е добър човек, въпреки че носи расо.
Тя не изпитваше уважение към служителите на църквата и използваше всяка възможност да изрази мнението си.
Двете жени бяха в спалнята на господарите на имението. Подреждаха личните вещи на лорд Карингтън, за да разчистят къщата за новия собственик.
— Добре, въпреки че не одобрявам напълно отец Джеймисън, аз съм му благодарна за помощта!
Мейвис спря работата си и извърна лице от Алиса. Гласът й натежа от напиращите сълзи и тя напразно се опитваше да проговори.
— Как бих искала да можех да се грижа за теб, както когато беше мъничко, безпомощно бебе. Къса ми се сърцето, като си помисля, че ще стоиш затворена с няколко досадни деца и ще погубваш младостта и красотата си. — Мейвис извади носна кърпичка от джоба на престилката и шумно си издуха носа.
— О, Мейвис! — Алиса се втурна и успокоително я прегърна. — Трудно може да се каже, че съм красива, пък и младостта ми остана някъде в миналото. Бих желала единствено да ми достигнат интелигентността, упоритостта и твърдостта на духа, за да премина през този свят.
— Това не е честно — отговори й Мейвис. — Ти си лейди, родена и възпитана като лейди. Трябва да се омъжиш, да имаш деца, които да обичаш, и съпруг, който да те пази и да се грижи за теб. Да не живееш с безпокойство за прехраната си.
— Мейвис, не се разстройвай. Всичко ще се оправи. Сигурна съм, че няма да ме наемат като гувернантка, а като компаньонка.
— Това звучи ужасно.
— Няма много възможности за жена в моето положение.
Тя зае дръзка поза и предизвикателно каза:
— Разбира се, винаги мога да се опитам да стана актриса…
— Лейди Алиса! — шокирана извика старата жена и Алиса се разсмя от сърце.
— Добре. Поне те накарах да спреш да плачеш. Стига вече глупости. Имаме твърде много работа за вършене, а аз искам всичко да е готово, преди дукът да влезе във владение на имението.
— Нямаш ли все още известие кога ще пристигне? — попита Мейвис, докато вадеше чифт проядени от молците бричове от стария гардероб.
Алиса поклати глава.
— Скоро ще разберем.
Единственото съобщение от дука след неговото заминаване бе кратка бележка. В нея се казваше, че може да остане толкова, колкото е необходимо, преди да освободи неговата собственост. Беше съвсем кратка, но дукът я бе написал саморъчно. Той се бе подписал лично, но това бе твърде необичайно и тя цял следобед мислеше върху този факт.