Алиса знаеше, че е глупаво, но не можеше да се освободи от спомена за прегръдката на мъжа и целувката му на раздяла. Не бе свикнала да я докосват, още по-малко да я целуват. Не беше чудно, че не можеше да забрави случилото се.
Отвори огромен пътнически сандък, натрупа извадените от него дрехи върху пода и започнала ги преглежда и сортира. По-голямата част бяха износени или с петна от храна и вино. Всичко изглеждаше ужасно, някои от сандъците не бяха отваряни с години. Лошият дъх в стаята действаше зле на Алиса. Безпокойството на Мейвис за несигурното й бъдеще също я терзаеше — повече отколкото би искала. Не я привличаше идеята да прекара живота си сред чужденци. Още по-малко да слугува на някого.
— Някаква карета идва насам — съобщи Мейвис, проточила шия през прозореца на спалнята. — Очаквате ли някого?
— Не. Не мога да различа герба. Ти виждаш ли по-ясно? — Алиса любопитно се надвеси, за да разгледа каретата, която вече наближаваше входа.
— Не и оттук — отговори бавачката. — Старите ми очи не виждат както някога, но трябва да е някой благородник. Отдавна не е идвала карета от нашия край.
Двете жени продължиха да наблюдават от удобната си позиция, докато каретата зави пред къщата и спря пред входната врата. Един слаб и висок като върлина лакей скочи на земята и отвори вратичката.
Първият човек, излязъл от впечатляващата карета, бе мъж, последван от две жени. Алиса видя, че и двете са облечени модерно и скъпо. Може би бяха съседи, дошли да изразят съболезнованията си.
И внезапно вниманието й бе привлечено от конник, препускащ по алеята. Беше възседнал най-огромния расов кон, който Алиса някога бе виждала. Мъжът спря великолепното животно до току-що пристигналите гости и заговори с тях.
Младата жена изгаряше от любопитство и се наведе още повече през прозореца, е надеждата да чуе нещо. В този миг первазът под нея изпращя, дървото, проядено от червеи, поддаде и тя започна да пада. Изкрещя, размаха ръце в напразно усилие и, слава богу — вярната Мейвис успя да я изтегли обратно.
Всички долу бяха повдигнали глави, стреснати от внезапния вик. Бавачката пусна Алиса на пода и й помогна да се задържи, защото тя се полюляваше, замаяна от случилото се. Младата жена най-после се успокои, оправи разрешената си коса и погледна отново през прозореца. Срещна погледите на четири чифта питащи очи. Тя веднага разпозна в ездача дук Гилингам.
Той й махна весело с ръка и Алиса почувства как се изчервява от унижение. Хванаха я на местопрестъплението — да шпионира от прозореца като непослушно дете.
— Погледни тук, дървото е направо изгнило — възкликна Мейвис, докато оглеждаше остатъците от перваза. — Цялото това място е една развалина. Можеше да паднеш и да си счупиш врата.
— Нищо ми няма, Мейвис. Нищо, с изключение на нараненото ми достойнство. — Алиса си пое дълбоко дъх. — Колко жалко, че ме видяха. Дукът явно притежава таланта да ме вижда в най-лошата ми светлина.
— А, значи дукът е пристигнал.
— Да. По-добре да сляза долу. Паркинс помага на мисис Стратън да прегледа склада с продуктите. Не съм сигурна дали са чули, че някой е дошъл.
Когато влезе в предната зала, не завари никого. Тъкмо се канеше да потърси неочакваните посетители, и Пъркинс се появи забързан от салона за гости.
— Дукът поиска да ги заведа в салона — обясни икономът. — Заповяда ми да поднеса нещо за освежаване.
Алиса въздъхна притеснена. Не бяха готови за гости.
— Сигурна съм, че мисис Стратън ще може да направи нещо, за да ги посрещнем както трябва. Кажи й да приготви чай и сандвичи и донеси вино за господата. — Тя докосна рамото на стария човек. — Ще се справиш, не се безпокой.
— А… това се казва бързо обслужване — говореше някой, когато Алиса влезе.
Тя се обърна към младия мъж, на когото принадлежаха тези думи, и го изгледа смразяващо. Той въобще не се впечатли от отношението й, а й отправи усмивка, която можеше да размрази и най-леденото сърце. Алиса веднага разбра кой беше той и се прокле за грешката си — приликата му с дука бе очевидна. Това бе единствената личност, която тя не би могла да си позволи да обиди, ако въобще искаше да подхранва надеждата на хората си да останат на работа.
— Мис Карингтън, колко хубаво, че ви виждаме отново — каза дукът и се приближи към нея, с което я спаси от настъпилото неловко мълчание. — Вярвам, че не сте се наранили след малката злополука.
— О, всичко е наред, уверявам ви, ваша милост — кисело му отговори тя. — Колко любезно, че сте загрижен за мен.