— Няма семейство. А братът на лорд Карингтън е в Америка. Не можаха да го открият, така че отговорността се пада на мен.
— Както винаги — каза дукът, а в очите му проблесна симпатия.
Алиса забеляза това и за пръв път не се зарадва, защото то нараняваше гордостта й — той винаги я разглеждаше като обект на състрадание.
— Ще се справя, Ваша светлост — яростно отговори тя. — Винаги съм успявала. Сигурна съм, че ще намеря нещо подходящо. Много по-загрижена съм за Мейвис, бавачката ми.
— И какво не е наред с Мейвис?
— Брат ви каза, че има намерение да запази персонала, но тя е твърде стара да започва нещо отново. Лорд Карингтън не се погрижи за никого от прислугата, а аз останах без средства. — Алиса тихо въздъхна и извърна глава.
— Тогава аз ще й осигуря пенсия.
— Но защо? Мейвис не е ваша грижа. — Тя го погледна изненадано.
— Ще я осигуря — настоя Морган. — Освен ако вие не възразявате.
— Точно обратното. Задължена съм ви, сър. Благодаря.
— Има ли още нещо, с което да помогна? — продължи Морган.
Алиса погледна в сребристосивите очи, които хипнотизираха и омайваха с някаква особена светлина, извираща от дълбините им. И тя изпита първичната нужда от закрилата на този мъж. Смутена от завладелите я чувства, тя се опита да се пребори със себе си и да запази спокойствие, за да отговори без излишни емоции.
— Не, благодаря, Ваша светлост. Вече направихте повече, отколкото благоприличието позволява. Ще ме извините ли сега, защото се чувствам безкрайно изморена. Желая ви лека нощ.
Алиса стана бързо и след като пожела приятни сънища и на останалите, напусна стаята. Морган си наля бренди и седна до пианото, като дълго след излизането й продължаваше да се взира в затворената врата.
Глава 5
Дукът се разбуди от капките дъжд, биещи по прозореца на спалнята му. Не беше дръпнал завесите на леглото и кръглата луна осветяваше стаята, в чиито ъгли се криеха зловещи сенки. Той се взираше в тъмнината, като се опитваше да намери свещта. Най-после успя, запали я и потрепери от нощния мраз — огънят бе изгаснал и в стаята бе станало студено.
Изправи се в леглото и се вслуша в свирещия вятър отвън. Погледна към тавана. Нямаше да се учуди, ако капки дъжд поръсеха лицето му.
Защо ли покривът не течеше? По-голямата част от къщата бе направо развалина. Добре че Тристан е богат, усмихна се Дукът. Щяха да са необходими огромни средства, за ремонт.
Облегна се на възглавниците и се замисли за Алиса. Тя поддържаше имението, като не се съобразяваше със собствените си нужди и удобства. Той се съмняваше, че гардеробът й съдържаше и една прилична рокля, въпреки че тя носеше всичко с такова достойнство и грация. Морган имаше чувството, че никога няма да разбере как това момиче е успяло да живее по този начин толкова дълго време.
Отново я пожела, всъщност желаеше я всеки път, когато си помислеше за нея. Стана му ясно, че няма да заспи отново, и започна да се двоуми как да прекара останалата част от нощта. Можеше да вземе някой скучен том от библиотеката — това със сигурност щеше да го приспи. А може би чаша бренди щеше да му свърши по-добра работа. Както си беше съвсем гол, наметна халата, който Пъркинс услужливо бе приготвил, взе свещта и закрачи бос към коридора.
Спря се за момент в огромното фоайе на долния етаж и се замисли. После си спомни за голямата кана с бренди, която бе останала недовършена в салона.
Вдигна свещта високо пред себе си и се запъти към вратата, когато изненадан чу странен шум. Вятърът? Не, бе нещо подобно на плач, стенание по-скоро. Той се приведе и се вслуша внимателно. Тръгна по посока на звука и най-накрая разбра, че звукът идва от библиотеката, чиято полуоткрехната врата пропускаше слаба светлина.
Чу го пак. Определено не беше плач, а пеене. Някой си тананикаше. Високо и свободно: Морган внимателно побутна вратата и влезе безшумно.
В камината гореше буен огън и къпеше стаята в мека светлина, стопляше я и я оживяваше. Точно срещу играещите пламъци във висок люлеещ се стол седеше Алиса Карингтън. Краката й бяха преметнати през страничната облегалка, в едната си ръка държеше полупразна чаша, другата обгръщаше горната част на стола.
— Бурята ме събуди. Помислих си, че чаша бренди ще ми помогне да заспя. Но когато слязох тук, чух шум и дойдох да видя какво става.
— Ха! — възкликна Алиса високо. — Моето пеене — изкикоти се тя. — Надявам се, че не съм ви изплашила. Лорд Карингтън винаги ми е казвал, че пеенето ми прилича на скимтенето на котка, която измъчват.
— Защо сте тук по това време?
— Правя визита на моя смел капитан — отговори му тя сериозно и повдигна ръката си с чашата към един портрет над камината.