— Наслаждавай се на препускането, Трис — подразни го Морган от висотата на расовия си кон.
Той бе наясно, че брат му би яздил и най-голямата кранта, ако имаше възможност да избегне возенето с карета в дамска компания.
Конете потеглиха и Морган се наведе към Алиса.
— Ще се опитам да тръгна от Рамсгейт веднага щом мога, любов моя. Мечтая за времето, което ще прекараме насаме.
Младата жена кимна с разбиране, а сърцето й преливаше от обзелата я тъга. Оставаше пак сама. Но не това я плашеше най-много — ужасяваше се от мисълта, че Морган ще я забрави.
— Спомняй си за мен — прошепна тя, а думите едва-едва излизаха от устните й. — Моля те, не ме изоставяй.
Когато младата шивачка се появи неочаквано на входната врата няколко дни по-късно, Алиса разбра, че не е забравена.
— Дукът бе много точен в указанията си — обясни момичето на Алиса. — Аз трябва да ви взема всички необходими мерки и да ги отнеса при господарката си, мисис Уайт. Тя притежава магазин за облекло в Лондон. Много добър магазин, ако смея да изкажа мнението си. Беше ни платено да ви снабдим с пълен гардероб, и то възможно най-скоро.
Победена от щедростта на Морган, Алиса стоеше търпеливо, докато момичето си свърши работата.
След седмица сандъците започнаха да пристигат, пълни със зашеметяващи дрехи.
С треперещи ръце Алиса разопакова първия, несигурна какво ще открие в него. Тя знаеше вече, че Морган притежава отличен вкус спрямо собственото си облекло, но не бе уверена, че мненията им съвпадат относно дамската мода, защото инстинктивно предчувстваше, че не би могла да облече нещо толкова официално като роклята на Каролайн например. Нито пък нещо аскетично като на лейди Огдън.
Но щом извади първата дреха, разбра, че страховете й са напразни. Беше семпла рокля. Единствено наситенозеленото на коприната подчертаваше елегантността и изяществото й.
Младата жена стоеше пред огледалото, облечена в новото чудо — въплъщение на мечтите й — и удивена наблюдаваше собствената си промяна. Самочувствието й се подобри и тя най-накрая реши, че няма да изглежда зле като дукеса. Така можеше да се съревновава с всяка друга жена.
Всеки ден пристигаха все нови и нови дрехи: дневни и вечерни рокли, пътнически костюми. Всички бяха разопаковани внимателно и прибрани. Тъканите бяха толкова разнообразни, колкото и роклите: коприна и сатен, батиста, по-леки крепове, както и тежки муселини. Тоалетите й се допълваха от множество аксесоари: тънки, сякаш изтъкани от паяжина, мрежести воали и тюлове. Цветовете също бяха великолепни — различни оттенъци на розово, кехлибарено, морскозелено, люляково, наситен сапфир. И, разбира се, бяло за официални приеми. Бельото съответстваше на този разкош: копринени чорапи, жартиери, корсет, който пристягаше талията и поддържаше високо гърдите. А обувките? Имаше за всеки тоалет. Любимият костюм на Алиса бе прекрасен комплект за езда от зелено кадифе с кокетна копринена шапка, увенчана с перо на върха, и черни кожени ботуши.
Внезапното пристигане на огромния и скъп гардероб от дрехи не остана незабелязано от слугите в Уестгейт Менър. Мисис Стратън попита Мейвис, която не знаеше нищо по въпроса, и после двете жени се нахвърлиха върху Пъркинс. Старият човек се смая от това нападение, но и той не можа да хвърли някаква светлина върху ситуацията. Най-накрая Мейвис се изправи срещу Алиса:
— Откъде, за бога, са всички тези скъпи и разкошни дрехи?
Младата жена почувства неудобство пред изпитателния й поглед. Не желаеше да разкрива връзката си с дука, преди тя да бъде официално обявена. Дълбоко в сърцето й се спотайваше несигурност и съмнение, че Морган може да се откаже да се ожени за нея. Алиса отчаяно се молеше, дори това да се случи, да си спести унижението да обяснява за провала на годежа си. Чак сега тя разбра колко глупаво постъпва — разбира се, че хората й щяха да забележат подаръците и да се питат какво става.
— Дрехите са подарък от дука — сухо обясни Алиса. Мейвис промърмори неодобрително:
— И откога приемаш такива скъпи подаръци от човек, когото едва познаваш?
— Откакто той ме помоли да му стана жена.
— Боже господи! — Мейвис седна, защото краката й явно отказаха да й служат. — Кога? Кога бе решено това? Кога ще е сватбата? — Очите й светеха с радостно възхищение, после потъмняха. — И кога възнамеряваше да ми кажеш?
— Извинявай, Мейвис. Случи се толкова бързо, че едва имах време да възприема тази мисъл сама. Представи си — аз, дукеса! — Тя потрепери при тези думи.
— И защо не? От тебе ще излезе чудесна дукеса. Нежеланието за разговор от страна на Алиса накара старата жена да я изгледа подозрително: