— Здравей — просто каза Морган и я прегърна. Наведе се и я целуна. — Защото ти страшно ми липсваше.
Последните думи бяха измърморени толкова бързо, че тя не бе сигурна какво точно е чула, но преди да се замисли, дукът я целуваше отново.
И Алиса се отпусна, наслаждаваше се на ръцете му и на докосването на устните му. Чувстваше се великолепно отново в прегръдката му.
Мъжът усети как тялото му реагира на нейната близост. „Наистина ми е липсвала“ — разбра той.
— Преоблечи се — прошепна той.
— Какво? Какво каза?
— Да си облечеш костюма за езда. Веднага. Искам да ме разведеш из околностите.
— Сега? — объркано премигна тя.
— Ще се срещнем в конюшнята след двайсет минути — настоя Морган. Прегърна я отново и излезе.
Глава 7
Алиса стоеше в стаята си и докато се събличаше, усещаше как я изпълва омраза към собствената й слабост. Бе се държала като глупачка — той й бе поискал целувка и тя се бе втурнала към него като послушно кученце. А най-лошото беше, че й хареса. Целувката, разбира се, не властното му държание. Сега пък дукът заповяда да се присъедини към него за езда и тя се подчини без каквото и да било възражение. Като че ли в негово присъствие губеше способността си да мисли. Това положение направо я влудяваше и объркваше. И тя знаеше, че в най-скоро време трябва да направи нещо по въпроса.
Пухтеше от раздразнение, докато търсеше из гардероба черните кожени ботуши за езда. Най-после намери единия и вече се канеше да повика момичето, когато Луси се появи:
— Мога ли да ви помогна с нещо, лейди Алиса? — попита учтиво прислужницата.
— О, Луси, благодаря на бога, че си тук — облекчено въздъхна Алиса. — Не мога да се закопчея на гърба, нито пък да открия другия ботуш.
Момичето сръчно оправи копчетата на блузата, намери липсващия ботуш и й помогна да приключи с тоалета.
Вече по-спокойна, Алиса седеше мирно, докато я решеха и оформяха от медните букли висока прическа. После Луси внимателно постави на върха й малка шапчица и я прикрепи с множество фиби.
— Готово — обяви тя със задоволство. — Дукът ще бъде доволен.
Алиса присви подозрително очи.
— Знае ли още някой, че дукът е в имението?
— Мисля, че да — вдигна рамене момичето. — Мисис Стратън беше навън с Нед, когато Негова светлост пристигна.
— Разбирам — с кисела усмивка изкоментира Алиса.
Защото ако мисис Стратън знаеше, че дукът е тук, до вечерта всеки в имението щеше да научи новината.
Алиса влезе запъхтяна в конюшнята и видя дука, застанал пред един от конете, да разговаря сериозно с Нед. Младото момче държеше в ръце поводите на огромен сив жребец, а една красива кестенява кобилка бе вързана близо до него. Алиса знаеше, че Тристан бе изпратил конете си в имението, но все още не бе виждала тези два прекрасни екземпляра.
— Лейди Алиса — каза Нед, щом я видя. — Оседлал съм ви коня.
Тя забеляза страничното седло върху сивия жребец, който момчето поведе към нея. Приближи се към могъщите гърди и нежно го потупа по муцуната.
— Чудесно момче си ти. Откъде пристигна?
— От една малка животновъдна ферма в Кент — съобщи дукът и с удоволствие наблюдаваше възхищението й. — Твой е.
— Купил си го за мен! — Очите й се разшириха от изненада. Отново се почувства объркана от прилива на непознати емоции. Радваше се на подаръка, но усещаше, че проявява слабост и се подчинява безпрекословно на всички прищевки на този мъж.
— Той е прекрасно животно — каза най-после тя, а гласът й прозвуча несигурно, някак си колебливо, сякаш се опитваше да се защити от нещо.
Впечатлена, но без да го показва, Алиса грациозно се качи на седлото с помощта на Нед.
— Моля те, информирай мисис Стратън, че дукът и аз ще се върнем за обяд по-късно този следобед — поръча Алиса на момчето, докато преминаваха през двора на конюшнята.
Яздиха мълчаливо няколко минути. Най-после Морган проговори:
— Можеш да ми благодариш.
— Моля?
— Казах, че вече можеш да го направиш. Нали се канеше? Или не?
Объркана, Алиса отговори непредпазливо:
— Не съм те молила да го купуваш.
Знаеше, че се държи детински, но не можеше да се спре.
— Не ти ли харесва?
— Разбира се, че е прекрасен. Всеки, който поне малко разбира от коне, би го харесал. Направо е великолепен.
— Тогава къде е проблемът?
— Проблем? Няма такъв. Кой казва, че има проблем?
— Скъпа, мис Карингтън — в очите на дука проблясваха опасни искрици. — Започвате да се повтаряте.
— А вие, уважаеми, започвате да ме дразните. — Тя отметна глава и пришпори жребеца, като остави дука далеч зад себе си.
Той наблюдаваше ездата й, любуваше се на стабилната, красива стойка на младата жена върху седлото. Костюмът за езда обгръщаше плътно стройната и фигура, подчертаваше плавните извивки на тялото. Мъжът се усмихна и пришпори коня след плячката си.