Седна в каретата, отпусна се и чак тогава разбра колко бе изморен. Седмицата наистина бе ужасна, но все пак бе попаднал на някаква следа. Първото нещо за сутринта бе посещението му във Военното министерство, за да проучи брата и сестрата Дюпон. След това можеше да прекара останалата част от деня в Уестгейт Менър. Секретарят му, Джейсън Камерън, бе уредил всичко относно последния подарък за Алиса и Морган бе нетърпелив да й го поднесе. Мисълта извика радостна усмивка на устните му.
Дукът хвърли последния лист хартия върху дъбовата маса, разочарован и вбесен от неуспеха си. Бе прекарал цял ден в министерството да търси някаква информация, но не откри нищо.
Досието им бе кратко. Братът и сестрата, две сирачета, бяха пристигнали в Англия преди петнайсет години с чичо си Филип Лобер, брат на майка им. Филип починал преди две години, явно бе успял да изнесе от Франция богатството на семейството, преди да избяга с племенниците си. Маделин и Хенри бяха водили охолен живот. В момента обитаваха модерно жилище на Джеймс Стрийт, недалеч от дома на Морган. Притежаваха и малко имение в Кент.
Като не намери никаква следа в папката на Дюпон, Морган започна да проверява документацията за останалите френски емигранти. Мислеше, че може да открие връзка между някои от тях и Дюпон. Но и тези усилия не се увенчаха с успех.
Всъщност около Маделин и Хенри нямаше нищо подозрително, докато в секретната информация за други хора все пак можеше да се закачи за нещо: финансови проблеми или възможност за изнудване по лични причини. Липсата на каквито и да било особени данни за Дюпон само подсили подозрението на дука, че те не бяха това, за което се представяха.
Дискретно почукване на вратата прекъсна мислите му.
— Влез — с привичния си заповеден тон каза дукът, като се чудеше кой ли би могъл да е — в ранната утрин бе забелязал само обичайната охрана в сградата.
— Добро утро. Ваша светлост — поздрави го лорд Касълриг. — Виждам, че сте много зает днес.
— Напразни усилия, Ваша светлост — Морган посочи разпилените папки с отвращение. — Не можах да стигна до нищо интересно, след като прерових всичко това.
— Успокойте се — меко каза лорд Касълриг. — Естествено, не очакваме, че Фолкън ще бъде разкрит лесно. Но щом сте тук, значи имате нещо предвид. Разказвайте.
— Добре… — провлачено започна Морган. Никак не му се искаше да изглежда глупаво, но си наложи да продължи: — Мислех, че ще открия някаква информация за Дюпон, Хенри и Маделин. Познавате ли ги?
— Дюпон… Дюпон — лордът разсеяно потриваше бузата си. — А, онази брюнетка, нали? Дребничка и много хубава. А брат й винаги е неотлъчно до нея.
Като знаеше, че секретарят по международните въпроси има набито око за хубавите жени, Морган не се учуди, че Касълриг е забелязал Маделин.
— Прекарах по-голямата част от сутринта да чета материалите за тях. Няма нищо, абсолютно нищо, дори и намек за някаква нередност. Чудя се защо въобще са съхранили тук толкова незначителна и никого неинтересуваща информация.
Лорд Касълриг хвърли по един погледна папките.
— Прав сте — съгласи се той. — Според документите те са напълно безопасни. Но нещо трябва да е събудило подозрението на нашите хора.
— И аз мисля така. Всичко е прекалено хубаво, за да е вярно. Освен това разбрах, че са гостували няколко пъти в Рамсгейт през последните месеци. Тези двамата заслужават внимателно проучване.
— Ще пратя някого от моите хора незабавно. Разбира се, това е просто едно съмнение, може и да не излезе нищо. И все пак, не бива да пренебрегваме единствената следа, която имаме засега.
— А какво става със заложените капани?
— Всичко стои непокътнато — разочаровано отговори Касълриг. — Но все още не е късно, минаха едва няколко седмици. Нося ви и допълнителна, поверителна информация, която трябва да скриете на подходящо място. Ако мислите, че ще е по-добре, разместете и първите две папки. Оставям решението на вас.
— Добре — отговори Морган. Взе документите от лорда и ги пъхна във вътрешния джоб на палтото си. — Ще очаквам да ме осведомите, ако откриете нещо за семейство Дюпон.
— Ще ви държа в течение — усмихна се Касълриг. — А сега ме извинете, Ваша светлост, но регентът ме очаква за обяд.
Дукът кимна за сбогом и седна отново зад бюрото. Подреди папките на местата им и реши, че е крайно време да потегли за Уестгейт Менър. Часът бе почти единайсет.
Глава 9
— Подготвил съм ти една изненада — казваше Морган на Алиса, докато поемаше чашата чай от протегнатата й ръка.