Бе пътувал бързо и безпроблемно и пристигна за кратко време, тъкмо за следобедния чай.
— Само не и още един подарък — възкликна тя, все още развълнувана от внезапното му появяване. — Честно, Ваша светлост, трябва да спрете.
— На мен ми харесва.
— Но аз се чувствам неудобно. Истината е, че сега, за тези няколко седмици, получих повече подаръци, отколкото през целия си живот, и ако продължавате по този начин, ще банкрутирате — колебливо заключи Алиса, като не искаше да изглежда неблагодарна.
Знаеше, че е глупаво да възразява срещу скъпите, красиви неща, с които той я отрупваше, но предпочиташе да прекарват повече време заедно. Или поне да й съобщаваше за пристигането си в имението.
— Смея да твърдя, че ще привикнеш с този начин на живот, скъпа моя — сухо отговори той.
После реши да не се сърди, а да се наслаждава на редките мигове насаме с Алиса.
Тя му приготвяше чиния със сандвичи и дукът впери жаден поглед в деколтето на новата жълта муселинена рокля. Гледката беше прекрасна. Медната й коса бе прибрана в нисък кок на тила и разкриваше млечнобялата кожа пред възхитените му очи. Морган изпита почти мъчително желание да целуне изящната шия. Напрежението растеше и мъжът се размърда неспокойно на стола. Колкото по-дълго я гледаше, толкова по-трудно издържаше.
Алиса забеляза, че той я наблюдава, и го погледна крадешком. Дукът бе толкова хубав в светлобежовите си кожени бричове, прилепнали плътно към бедрата му. Тъмният редингот контрастираше чудесно със снежнобялата копринена риза, а по красивото му лице бе изписано колко много я желае. И тя се запита кога ли щеше да я целуне. А после да я докосне, гали, подлудява. Стресна се от мислите си и неволно въздъхна.
— Опарих се, докато отпивах от чая — отвърна тя на въпросителния му поглед. Странно, но за момент се изплаши, след като й се стори, че той се придвижи по-близо към нея. Мислеше си, че Морган усеща ускорения пулс на сърцето й и предателската топлина на тялото й. Сви се на стола си и реши да подхване най-безопасната тема:
— Времето е много топло за сезона, необичайно е, нали? — високо започна тя и си помисли, че говори като истински идиот.
— Случило ли се е нещо? — попита дукът с нахална усмивка, тъй като много добре разбираше, че близостта му я кара да се чувства притеснена.
— Разбира се, че не — излъга Алиса. — Още чай, Ваша светлост?
Той поклати глава и като се ухили широко, стана на крака.
— Хайде, Алиса. Заповядах на Нед да оседлае конете. Тръгваме ли?
Алиса скочи радостно. За пръв път не я доядя на заповедния му тон. Всичко бе по-добро от това да седи с него в една стая и да й хрумват неприлични мисли.
— Моля, изчакайте ме да си взема наметалото и шапката, Ваша светлост. След малко ще се присъединя към вас.
Настаниха се в откритата карета и Алиса се почувства щастлива и доволна. Можеше да се наслаждава на разходката. Близостта на Морган я очароваше и тя не се опитваше да го прикрива.
Не забеляза къде точно отиват и затова се изненада, когато конете завиха рязко и потеглиха по настлана с чакъл алея. Високите кедрови дървета придаваха особен колорит на мястото. Изящната постройка в дъното на алеята излъчваше царствено спокойствие и загадъчност. Приличаше на малък замък, с двете странични кръгли кули и тясната, но по-висока в средата, явно предназначена за наблюдателница. Имаше и още четири квадратни по фланговете, които говореха ясно, че зданието е строено още през средните векове. По сивата каменна фасада се виеше бръшлян.
— Какво очарователно място — извика Алиса, когато спряха пред тежките дъбови врати.
Дукът хвърли юздите в ръцете на очакващия ги слуга и скочи от каретата. Протегна ръце и вдигна Алиса. Притисна я към силното си тяло и сърцето й заби учестено, щом се взря в сивите очи.
— Очакват ли ни? — попита тя, любопитна с кого ще се срещнат.
Нервно оправи роклята си и се помоли да изглежда достатъчно представителна. Как можа този ужасен мъж да не й каже, че предприемат визита.
Младият слуга отвори входната врата и ги придружи до голямо антре. Алиса предпазливо се заоглежда, докато чакаха. Къщата бе странно тиха.
Въпреки че не бе много просторна, изглеждаше изискана с високия си, богато украсен с орнаменти, таван. Подът излъчваше топлина от леко розовеещия мрамор, стените бяха боядисани в подобен, малко по-тъмен, оттенък. Алиса реши, че ефектът е чудесен.
— Искаш ли да разгледаш? — загадъчно попитат дукът.
— Не разбирам, Ваша светлост. Никой ли не живее тук?
— Засега не. Но скоро къщата ще е обитаема. Ключът, мис Карингтън! — Дукът извади от джоба си голям месингов ключ и го протегна към Алиса. — Повечето от стаите са обзаведени, но предполагам, че ще искаш сама да направиш някои промени. Харесва ли ти?