— Ами обществото, Морган? Как ще се отнесе към мен? По същия начин, както ако съм твоя съпруга? Ще поискаш ли да се появиш с мен в претъпканата бална зала? Не съм достатъчно наясно с порядките във висшите слоеве, но и това, което знам, ми стига, за да разбера, че би било скандално.
Морган направи презрителна гримаса.
— И без това се опитвам да избягвам повечето изяви от този род, но бих могъл да те заведа до Лондон и да те придружа на различни места. Ще пътуваме и до континента, ако искаш, Италия, Испания, Гърция, Франция. Войната няма да трае дълго. Мисля, че можем да бъдем щастливи.
Алиса затвори очи, за да обмисли окончателното си решение. Бе изкушена, наистина изкушена, но знаеше дълбоко в сърцето си, че няма да приеме. Той говореше, че ще приключат връзката си цивилизовано, но тя бе наясно, че няма да понесе унижението, когато се умори от нейната компания и я захвърли. Щеше да си спести поне тази болка.
— Не мога да ти бъда любовница, Морган — уморено каза тя.
Мина покрай него и се опита да отключи.
Болката в гласа й го измъчваше. Тя приключваше връзката им, разбра той с удивление и нарастваща паника. Тръгваше си от живота му. Завинаги.
— Нали каза, че ме обичаш? — подхвърли горчиво Морган.
Алиса замръзна на мястото си, тялото й се вцепени. Бавно се обърна и го погледна право в очите. Сърцето й биеше до пръсване.
— Как смееш да ми говориш за любов? — прошепна с пребледняло от ярост лице. — Ти пръв ми говореше колко рядко срещано, колко специално е чувството, което изпитваш. И въпреки това не го смяташ достатъчно за един брак. Или аз съм причината? Аз ли не съм достойна за дука на Гилингам?
— Стига си ми обръщала думите наопаки. Обясних ти за тази проклета женитба. Но ти не ме обичаш.
— Добре, щом искаш, ще ти го кажа, въпреки че си обикновен негодник. Обичам те! Но независимо от това няма да ти бъда любовница. Отказвам да бъда презряна от обществото, дори и с цената на сърцето си — изкрещя Алиса вбесена, че той я накара да признае чувствата си.
— И откога те е грижа толкова за обществото? — попита дукът, странно наранен от факта, че любовта й към него е в основата на нещастието й.
— Откакто ти реши да ме затвориш далеч от хората — прозвуча изпълненият й със сълзи глас. — През целия си живот ще бъда отхвърлена — шепнеше тя толкова тихо, че той се приближи, за да я чуе. — Баща ми никога не се е интересувал от живота ми. Местните благородници не знаеха какво да правят с мен и най-накрая ме изолираха. Все едно не съществувах. Моите хора в имението ме считаха за човек от висшето общество и спазваха необходимата дистанция. Останах без своя среда, не принадлежах на никоя социална група — повдигна рамене и се вгледа в сребристосивите очи пред себе си. — Да те обичам, бе най-чудесното нещо в моя живот, но няма да поема по пътя, който ти предлагаш, Морган. Прав си: не ме е грижа за титлата, за богатството, за работата ми и дори за положението ми в обществото. Но това е част от твоя свят и ако споделям живота ти, дори и за кратко, аз не искам да бъда низвергната от която и да било негова част. Няма да позволя да бъда отново никъде. Няма да го направя и заради теб. — Сълзите й потекоха и тя не се опита да ги скрие.
Морган усети болката й с душата си и като знаеше, че е причина за страданието й, почувства гняв. Защото не можеше да й даде това, от което тя се нуждаеше толкова отчаяно.
— Никога не съм имал намерение да те нараня или обидя — меко каза той. — Повярвай ми поне за това.
— Знам — честно отговори Алиса и преглътна мъчително.
Неохотно повдигна очи и срещна погледа му. Сърцето й се сви от болка, като прочете разкаянието по красивото му лице. Ако само можеше да превъзмогне отвращението си към брака! Алиса бързо потисна зрънцето надежда. Новата надежда щеше да породи нова болка.
— Бих желала да се оттегля в стаята си. — Тя прехапа устни, за да сдържи мъката.
Морган бавно отключи вратата и Алиса се плъзна безшумно навън. Раменете й се тресяха леко от потисканите ридания. И въпреки че дукът не чуваше плача й, болката й отекваше в душата му през цялата безсънна нощ.
Силните удари на чук ставаха все по-ясни и по-ясни за помътнелия му мозък. Бавно, Морган се върна към реалността. Отвори предпазливо очи, но после бързо ги затвори. Изпита болка от ярката светлина на деня. Бученето в главата му продължаваше, слепоочията му туптяха болезнено. Изправи се някак до седнало положение, но погледът му се замъгли, когато отново отвори очи. Опря лакти на коленете си и разтри нещастната си глава с длани. Главоболието не намаля.
В библиотеката цареше безпорядък — подът беше покрит с празни бутилки от вино, следи от безсънната му пиянска нощ. Морган изпъшка с отвращение. Що за идиотски начин да прекараш нощта — да пиеш сам до безпаметство. И какво промени това? Всичко, което постигна, е схванато тяло от това проклето канапе. И страшният махмурлук.