Колебливо почукване на вратата го накара да вдигне глава.
— Да… — простена Морган и ожесточено разтърка слепоочията си.
— Мистър Хенри Уолш е, Ваша светлост. Мога ли да вляза? Пристигнаха работниците, които ще поставят орнаментите на тавана.
Морган тъкмо пращаше мистър Уолш по дяволите, когато се намеси Пъркинс:
— Кафе, Ваша светлост? — достолепният иконом успя да надвика рева му.
— Пъркинс, ти ли си? Влез.
Икономът влезе и едва не настъпи търкалящата се по пода чаша, докато прекосяваше стаята. Не каза нищо за състоянието, в което намираше Морган. Наля голяма чаша кафе и я подаде на дука с думите:
— Ще инструктирам мистър Уолш да прати работниците да свършат нещо друго, Ваша светлост. След това ще ви донеса закуската.
— А чукането? — примоли се Морган.
— Ще наредя да изпратят дърводелците в другата част на къщата.
След третата чаша кафе дукът се почувства по-добре, въпреки че настроението му бе ужасно. Пъркинс влезе втори път със сребърен поднос в ръце, от който се носеше пара. Стомахът на Морган се разбунтува от миризмата на топлата храна и той се намръщи.
— Мисис Стратън мислеше, че ще сте гладен тази сутрин, Ваша светлост — спокойно каза икономът, като забеляза изражението му. — Снощи не вечеряхте.
Твърдо решен да не разочарова стария човек, дукът си взе филия препечен хляб и отхапа. След като реши, че ще се справи с цялото парче, той предпазливо продължи, а после похапна от рохко сварените яйца и от говеждото филе. Когато приключи, Пъркинс мълчаливо започна да разчиства стаята. Това явно бе досадна работа за стария иконом, но той я свърши безупречно.
— После ще пратя Луси да почисти дрехите ви. — Пъркинс държеше измачканите редингот и риза. — Останалите ще трябва да се изперат, докато се къпете.
Когато старият човек вдигна редингота, Морган забеляза белият плик да се подава от вътрешния му джоб. Документите на лорд Касълриг! Съвсем бе забравил за тя.
— Почакай малко, Пъркинс! — Морган взе плика и се зачуди какво да го прави. Погледна към бричовете си, но те нямаха джобове. Очите му обходиха бързо стаята и се спряха на голямото старинно дъбово бюро. Изглеждаше почти същото като това в лондонската му къща. Спомни си, че този стил предполагаше тайно чекмедже.
— Чие е това бюро? — попита той иконома.
— Ничие, Ваша светлост. Мисля, че мистър Уолш смята да го мести на тавана. Не е подходящо за новата мебелировка.
— Чудесно — отговори дукът.
Щом остана сам, той огледа бюрото и наистина откри скрито чекмедже в долната част. Сложи документите вътре. Не беше много оригинално да ги скрие там, но пък щяха да са на сигурно място. И без това не бе уверен, че ще се наложи да ги използва.
Дръпна звънеца, за да му донесат още горещо кафе, но тъй като икономът не се появи, дукът реши, че са откачили звънеца. Нетърпеливо обу ботушите, набързо оправи ризата си и излезе в коридора да търси някого от слугите. Видя Алиса, преди тя да го е забелязала. Стоеше в другия край и говореше тихо на Нед. Бе облечена в онази безформена кафява дреха, с която я бе срещнал за първи път. Дори и от разстояние забеляза тъмните кръгове около очите й. Изглеждаше изморена, слаба и много красива.
Нед си излезе и тя тръгна към библиотеката. Тялото й видимо се стегна, когато го забеляза. Очите й нервно зашариха наоколо и той си помисли, че всеки момент ще се обърне и ще побегне. Но тя успя да се съвземе.
Сърцето й заби с познатия ритъм, защото бе само на няколко крачки от Морган. Косата му бе разрешена, лицето — небръснато, яката на ризата — отворена. Изглеждаше безпомощен.
— Добро утро — поздрави той колебливо.
Алиса кимна леко, като не се довери на гласа си.
Стояха и се гледаха. Положението бе неловко.
„Ще заплача“ — помисли си тя и бързо се извърна, за да избегне погледа му.
— Алиса, спри — замоли се той и тръгна след нея.
— Недей — прекъсна го младата жена, усетила пръстите му да сграбчват ръката й. Откопча ги с усилие и го погледна в очите. — Остави ме на мира, моля те.
Морган трепна от агонията, прозвучала в гласа й.
— Има някои неща, които трябва да доизясним, Алиса.
Тя го погледна, сякаш бе изгубила разсъдъка си.
— Не искам да обсъждам нищо с вас — раздразнено и уморено прозвуча гласът й. — Вече си казахме всичко.
— Моля те да ме изслушаш — настоя дукът, докато я водеше към библиотеката.