— Да не мислиш, че ще моля Трис да те уволни? — прекъсна я Морган, обиден от хрумването й, че би могъл да бъде толкова жесток.
— Знам — каза тя тихо. — Но ще ти бъде много неловко да ме виждаш тук. И затова искам да обещаеш, че няма да идваш, докато не напусна.
Лицето му остана безизразно. Дукът прикри болката от молбата й.
— Така да бъде.
Всичко бе уредено. Нямаха какво повече да си кажат.
Глава 11
Беше средата на май, почти два месеца след последната им среща. Дукът спазваше обещанието си и не се появи в Уестгейт Менър, но Тристан, Каролайн и Присила идваха често, за да обсъждат с мистър Уолш ремонта на къщата. Те винаги намираха време да разговарят с Алиса по време на посещенията си и да я държат в течение за последните новини относно Морган.
Каролайн непрекъснато бъбреше за всички онези прекрасни партита, които посещаваха с Тристан, и главно за бала в чест на годежа им. Особено възторжени бяха приказките й за новата й приятелка, Маделин Дюпон. Каролайн бе убедена, че французойката бе привлякла непостоянните очи на дука, и Алиса усети болезнената топка в гърдите си отново. Беше й невъзможно да седи и да слуша спокойно за безкрайния низ от балове, на които дукът и неговата прекрасна Маделин ходеха заедно. И тя започна да избягва Каролайн.
Присила, от своя страна, показваше по-голям интерес към обзавеждането на къщата и Алиса често търсеше нейната компания. Младата жена нямаше нищо против да отговаря на непрекъснатите й въпроси и когато не успяваше да я съпровожда, Присила обхождаше имението сама.
Имаше обаче много по-важен проблем от този да ревнува последните похождения на Морган. Дните и седмиците минаваха, а нямаше и следа от месечния й цикъл. Алиса се паникьоса. После реши, че причината бе в нервите, и се поуспокои. В нейния случай вярата, че няма последствия след любовните им изживявания, бе за предпочитане, отколкото мисълта за едно невинно, малко същество, което тя не би могла да осигури финансово.
Работата в имението напредваше по-бавно, отколкото мистър Уолш бе предполагал. Грижите по цял ден ангажираха мислите на Алиса. Но нощите й бяха ужасни.
Тристан идваше доста често и сам в имението. Неговото присъствие също й носеше утеха и Алиса започна да очаква с нетърпение посещенията му. Той бе внимателен и мил, винаги в добро настроение. Бог го бе дарил с остър ум. Младата жена можеше винаги да разчита, че той ще я разведри и ободри.
В една чудесна пролетна утрин градината примами Алиса с уханието на разцъфналите рози и тя се скри от работата и останалите хора. Разхождаше се безцелно сред цветята и се удивляваше на красотата, която вещата ръка на новия градинар бе създала. Вдъхваше силната сладка миризма на цветовете, които бе откъснала за стаята си. По листенцата все още блестяха кристални капки сутрешна роса. Наведе се да откъсне една жълта роза, скрита в храста, и почувства как кръвта нахлува в главата й, по лицето й се стекоха капки пот, причерня й и тя се отпусна безжизнена на земята.
— Лейди Алиса — изкрещя Нед и се спусна към нея, като видя сгърченото й тяло. — Добре ли сте?
Тя бавно отвори очи. Цветовете изглеждаха размазани, но най-после лицето на Нед се проясни пред погледа й.
— Добре съм, Нед — треперливо прозвуча гласът й.
Момчето внимателно я повдигна.
— Трябва да съм изгубила равновесие.
— Сигурна ли сте, че нямате никакви наранявания? — Нед никак не беше убеден от обяснението й. — Изглеждате ужасно бледа. Нека ви помогна да влезем вътре и да си легнете.
Мистър Уолш ги срещна на входната врата.
— Боже мой, какво се е случило? — извика той, като я видя да върви бавно, придържана от Нед. — Да не сте се наранили?
— Не, разбира се, че не, мистър Уолш. — Тя се опита да смекчи впечатлението от случилото се. — Бях несръчна и паднах, това е. Нед бе наблизо и ми помогна. Благодаря ти, Нед. — Тя нарочно се отдели от момчето и тръгна сама. Но трябваше веднага да се вкопчи в голямата махагонова маса. Опасяваше се, че те няма да й повярват и ще продължат да се суетят около нея. После почувства познатото гадене да се надига в гърлото й и се примоли двамата мъже да излязат, преди да се унижи пред тях. Затвори очи и задиша дълбоко, за да спре повръщането.
— Ще отида за Мейвис — каза Нед, докато я гледаше загрижено.
— Не е необходимо, Нед — възрази тя, но той не я послуша и бързо излезе.
Мистър Уолш й помогна да седне на канапето и й наля чаша вода. Засуети се несръчно наоколо, а на нея й се искаше да изпищи от натрапеното й внимание. Стомахът й се бунтуваше и усилието да се сдържа й костваше неописуеми мъки.