И двамата въздъхнаха облекчено, когато Мейвис влезе.
— Какво се е случило, моето момиче? Нед ми каза, че си паднала в градината.
— Преувеличил е. Просто загубих равновесие. Не знам защо е цялата тази загриженост! — Алиса ги гледаше невъзмутимо й спокойно.
— Предполагам, че си се преуморила? — реши Мейвис, но никак не хареса бледите й бузи. Момичето беше бяло като платно.
Мистър Уолш се обърка.
— Но, моля ви, кълна се, че не съм искал да се преуморява — отчаяно каза той и се наведе да я огледа по-отблизо — Но съм съгласен, че изглежда зле. Ще трябва да си почине днес. Сигурен съм, че ще се справя и без нея.
Алиса отвори уста да възрази, но предупреждението в очите на Мейвис я възпря.
— Благодаря ви, мистър Уолш — без желание каза тя. — Оценявам вашата загриженост. Ще се видим утре.
— Надявам се, че ще се чувствате по-добре — измърмори Уолш и излезе от стаята.
— Ако нямате повече нужда от мен, по-добре да се връщам на работа — съобщи Нед. — Пристигна новата карета на лорд Тристан и Хоукинс има нужда от помощ за почистването й.
Алиса се раздразни, че той не си тръгна веднага след нейното кимване, а изчака разрешението на Мейвис.
Щом останаха сами, старата й бавачка я изгледа изпитателно.
— Добре съм, Мейвис — побърза да я увери Алиса. — Не знам защо всеки прави голям въпрос от тази незначителна случка.
— Не изглеждаш добре.
— Благодаря — кисело отговори Алиса.
— Ще кажа на мисис Стратън да ти запари чай. Ще успокои стомаха ти.
— Откъде знаеш, че ми е лошо? — заекна Алиса и чак тогава разбра, че се е издала.
Мейвис присви очи и стисна устни.
— Мисля, че е крайно време да си поговорим, моето момиче. Искаш ли да ми кажеш нещо?
— О, Мейвис! — очите на Алиса се насълзиха. — Не може да е вярно.
Старата жена въздъхна. Най-лошите й предчувствия се потвърдиха.
— Само защото не искаш да е истина, нещата няма да се променят. — Тя протегна ръка и потупа успокоително Алиса. — Не си първото момиче, което разбира, че носи бебе.
— Но как ще поема отговорността за едно дете, Мейвис? — трепна Алиса, все още отказвайки да приеме реалността.
— Трябва да се надяваш, че това е основното. Аз ще бъда винаги до теб. И освен това, дукът има последната дума — заключи Мейвис хитро.
Алиса я погледна удивена. Нищо не убягваше от вниманието на старата жена.
— Не мога да се омъжа за него — каза тихо тя и съвсем не приличаше на силната, интелигентна жена, която Мейвис познаваше.
— Но ти ще му кажеш за детето, нали? — обезпокоена попита бавачката.
— Имам ли избор?
— Не — твърдо отговори Мейвис.
— Тогава ще му съобщя новината. Ще напиша писмото още днес следобед. Той ми каза, ако има нужда, да го търся в Рамсгейт или в Лондон. — Алиса безпомощно се загледа в дланите си. — Разочаровах ли те, Мейвис?
— Разбира се, че не — каза по-възрастната жена и я прегърна.
Мейвис не бе на себе си от тревога, когато Алиса й обясни, че няма да има сватба. Каквото и да се бе случило между двамата, то трябваше да се уреди незабавно. Едно дете беше на път да се роди и тя вярваше в разума и сърцето на дука, за разлика от младото момиче пред нея.
— Стига с тия сълзи — засмя се бавачката, усетила мокрото си рамо. — Нещата ще се оправят, ще видиш! Сега ми кажи как се чувстваш.
— Ужасно — изстена Алиса, благодарна, че има с кого да говори за неприятните си изживявания. — Изморена съм постоянно, гади ми се, щом погледна храна.
Мейвис поклати глава с разбиране.
— И с майка ти беше така. Не се безпокой, това ще мине.
Тя мълчаливо взе снежнобяла кърпа и попи сълзите на момичето. Те побъбриха доста дълго и решиха, че бебето ще се роди някъде около Коледа.
Алиса отпиваше от слабия чай и се чувстваше значително по-добре, облекчена, че няма повече нужда да се крие от действителността. Щеше да се свърже с дука и да намерят някакво благоприятно решение. Прекара останалата част от деня на бюрото си в писане на писмо до Морган. Нямаше ни най-малка представа, какво да му каже. Накрая успя да подреди няколко изречения, с които се интересуваше за здравето му и го питаше какъв подарък би я посъветвал да купи за сватбата на Тристан и Каролайн. Направи две копия на написаното, запечата писмата с восък и адресира едното до Рамсгейт, а другото до Лондон, защото не знаеше къде може да намери дука в момента. После смело написа „лично“ с надеждата, че той веднага ще забележи надписа и ще побърза да се появи в имението. Чак сега се почувства почти спокойна.
Но Морган не получи известието й.
Хенри Дюпон харесваше да бъде шпионин. Обичаше силните вълнения и опасността. И, разбира се — парите. Не беше от тези, които вярваха в някакви си каузи и идеи. Привличаше го играта.