Фактът, че шпионската дейност се наказваше със смърт, не го тревожеше. Първо трябваше да го хванат, после щяха да го съдят. А Хенри нямаше никакво намерение да им дава подобна възможност. Никога. Той беше умен. Далеч по-умен от британските власти.
Да получава информация за французите, бе детска игра. Тъй наречената английска аристокрация бе твърде осведомена и много бъбрива. Няколко питиета, няколко раздавания на карти и хоп! Ставаше му ясно кой има достъп до важни документи в Министерството на войната. Щом набележеше целта, не му представляваше никаква трудност да открие някой от обслужващия персонал, на съответната личност — слугите се сменяха толкова често, колкото и модните дрехи. След като вербуваше подходящия човек, идваше ред на Фолкън.
След толкова време на съвместна работа Хенри и сега се възхищаваше на таланта му. Въпреки че самият той го бе обучил, подозираше, че вече е далеч под професионалното ниво на ученика си — хитър, ловък и безмилостен.
Маделин Дюпон влезе в стаята и прекъсна работата му. Бе облечена в тънка, прозрачна дреха, хлабаво пристегната на кръста. Тя пресече стаята и седна близо до него. Протегна ръка, прокара пръсти през косата му, като се опитваше да привлече внимание. Бяха прекарали няколко часа в леглото, но споменът за податливото, меко женско тяло го възбуди отново.
— Ела да си легнем пак, Хенри — изръмжа жената и съблазнително погали гърдите си. — Самотно ми е без теб.
— Ти си една ненаситна уличница — процеди мъжът с отвращение. — Знаеш, че трябва да копирам тези документи и да ги върна на Фолкън до тази вечер. Иначе собственикът ще забележи липсата.
— Но ти си тук вече толкова време — нацупи се Маделин. — Друг път не си се бавил толкова.
— Използвам нов код. Много е сложно и изисква голямо внимание.
— Различен код? И защо? По каква причина Фолкън изисква тази непрекъсната смяна?
— Сменихме куриерите и Фолкън не иска да разберат самоличността му, ако хванат този. Умно, нали?
Маделин му направи физиономия, която показваше мнението й по въпроса.
— Ако не те познавах по-добре, щях да си мисля, че ревнуваш от Фолкън — подразни я Хенри.
— Ха! — тръсна тя дългата си тъмна коса. — Що за смехотворна идея!
Маделин не му беше сестра, а любовница и съучастничка. Бе му толкова вярна в личния живот, колкото той създаваше впечатление, че е привързан към нея на обществени места.
Историята бе необикновена. Двете малки хлапета скитаха по разрушените от революцията улици на Париж, когато Филип Лобер ги откри. Той бягаше от страната и му бе добре платено да изведе зад граница двете деца на сестра си. Но той бе захвърлил малките на произвола на съдбата и те умряха. Филип бе отчаян от загубата, защото така нямаше да получи настойничество, а оттам и достъп до парите на Дюпон. И той реши да замести починалите деца с други. След като сестра му и съпругът й бяха гилотинирани, Филип, вече извън Франция, успя да се добере до настойничеството и богатството, вложено в чуждестранни банки. Тримата се установиха в Англия и бяха приютени от английското общество: две малки сирачета и техният чичо, благородник, който бе успял да спаси децата от смъртта.
Външният вид и маниерите бяха най-важни за висшите кръгове и Филип се погрижи потомците му да получат необходимото възпитание. Но самият той бе жесток и безскрупулен човек, без какъвто и да било морал. Децата научиха и тези уроци. Това ги подготви за бъдещата им дейност.
— Какво е това? — попита Маделин, като разглеждаше документите от Уестгейт Менър. Тя вдигна два бели плика от бюрото на Хенри.
— О, тези ли? — отговори Хенри и махна с ръка. — Взех ги по погрешка. Това е за дука на Гилингам. Имаха надпис „лично“ и изглеждаха важни. Но всъщност не са. Някаква глупава жена иска съвет от дука относно подаръка си за сватбата на Тристан и Каролайн.
— Да ги сложа ли в общия куп или за връщане е останалите документи?
— Не се притеснявай. Вече счупих печатите и нямам време да ги поправям.
Хенри поскрибуца с писалката по листа пред себе си още няколко минути и после отпусна ръка.
— Най-после. Готов съм — въздъхна облекчено той. — Сега ела при мен и ми покажи колко ме обичаш.
Алиса чакаше отговор на писмата си. Времето течеше мъчително — гаденето се усили, повръщането зачести. Тя не знаеше кога ще й се случи и се налагаше да бяга от стаята, давейки се. Това затрудни много работата й. Мистър Уолш вероятно си мислеше, че тя е много болна, защото се случваше да го спира два пъти на един ден по средата на изречението, за да изхвърчи навън.