Алиса го разглеждаше смело и открито, като се мъчеше да разбере за какво мисли този мъж. Бе я изслушал без всякакъв коментар. Радваше ли се за бебето? Искаше ли то да стане част от собствения му живот? Всичко, което тя знаеше, бе, че той е човек на честта и отговорността. При всички случаи щеше да предложи финансова помощ. А тя не бе сигурна, че ще понесе унижението. Но трябваше да го направи и да не мисли сега за това.
— Ако не си тук да разговаряме за детето, тогава защо?
Даваше му чудесна възможност да смени темата и да получи необходимото време, за да я подготви и съобщи решението си.
— Дойдох да свърша нещо неотложно, което изисква съдействието ти. Ще дойдеш ли с мен в къщата?
Тя кимна и двамата тръгнаха бавно в напрегнато мълчание. Влязоха в библиотеката и Алиса се настани на елегантен златист стол с резбовани крака. Изглеждаше странно, кацнала на него с големия си корем, но преднамерено избягваше ниските удобни кресла, от които трудно ставаше.
Морган остана прав с кръстосани пред гърдите ръце. Не бе сигурен откъде да започне. Важната мисия, заради която бе дошъл, сега изглеждаше незначителна в сравнение с личната драма в живота му.
— Каза, че имаш нужда от помощта ми — започна Алиса, като се надяваше, че разговорът няма да трае дълго.
— Да — каза бавно дукът, като се опитваше да събере мислите си. — Трябва да видя документацията, която водиш за ремонтните работи. Необходим ми е списък на всички, които са били наемани. Доставчиците също.
— Има ли нещо нередно? — попита тя, объркана от искането му. — Мислех, че Тристан е доволен от начина, по който ръководя нещата.
— Проблемът не е в теб, уверявам те — отговори дукът. — Моята молба няма нищо общо с работата ти.
— Държа документите в кабинета. Ще ти ги дам веднага.
Преди той да успее да възрази, тя бе станала и бързо излезе.
Върна се след няколко минути и му подаде три големи папки.
— Това е списъкът с имената, свършената от всеки работа и получената заплата. Тук са доставчиците на мебели. Ще забележиш, че не всичко от поръчаното е пристигнало. В третата папка са онези, от които сме купували материали — тухли, гипс, дърво. Това ли е всичко?
— Да, точно от това имам нужда — отговори Морган с възхищение от четливо изписаните, подредени страници. — Но има още един проблем. Спомняш ли си какво е станало със старото дъбово бюро, което бе тук?
— Бюро? — с най-невинен глас попита Алиса. Защо му трябваше да се интересува? Той едва ли бе забелязал съществуването на подобна вещ. — Всички стари мебели бяха пренесени на тавана.
— Вече проверих там. Няма го.
— Бюрото не е там? — повтори в недоумение тя, после сбърчи вежди, сякаш се опитваше да си спомни. — Мисля, че не знам къде би могло да бъде.
Но Алиса бе лош лъжец. За малко Морган едва не си помисли, че между нея и Фолкън съществува някаква връзка. После се надсмя над хрумването си. Та тя изглеждаше толкова разтревожена.
— Има ли нещо, което не ми казваш, Алиса? — меко попита той.
Алиса почувства леката острота във въпроса и започна да движи нервно ръцете си.
— Защо е толкова важно това бюро? — Тя все още избягваше погледа му.
Морган се намръщи.
— Ти знаеш къде е, нали?
— Ами… то… не е тук — изчерви се от унижение тя.
— И къде е?
— Продадох го.
— Продала си го? — объркано повтори дукът. — И защо?
Младата жена сви рамене.
— Имах нужда от пари.
Алиса чакаше всеки момент той да посегне да я удари. Спомняше си за една от гувернантките, мис Райън, която винаги я хващаше на местопрестъплението. „Мисли внимателно, преди да направиш нещо, Алиса — би казала мис Райън с назидателен тон. — Защото миналите ти простъпки ще се връщат винаги, за да те накажат.“ Погледна виновно корема си, после вдигна глава към намръщения Морган и си помисли, че всъщност мис Райън е една много мъдра жена.
— Кой го купи?
— Мистър Хопкинс. — Тя истински се мразеше в този момент. — Той притежава малък магазин в града. Често ми е помагал, като купуваше разни неща, с парите, от които плащах дълговете на лорд Карингтън.