— Лейди Алиса? — Лицето му се проясни, когато разпозна гласа й.
Бе имал винаги добри отношения с нея и харесваше умното момиче.
— Каква приятна изненада. Какво мога да направя за вас в този прекрасен следобед?
— Тук съм заради някои мебели от имението — обясни тя.
— О, чудесно. Кажете на Нед да докара пред магазина каруцата и аз ще му помогна да разтоварим.
Алиса се изчерви до корените на косата си. Погледна към Морган, като очакваше да види презрителното му изражение. Той обаче се усмихваше чаровно. Изглежда, се забавляваше страхотно.
— Не, не, мистър Хопкинс. Не съм дошла да продавам нищо. Всъщност искам да купя нещо обратно.
— Да го купите? — Мъжът не повярва на ушите си. Местните аристократи не можеха да се похвалят с много ум относно тези неща, разбира се, но лейди Алиса винаги го бе впечатлявала с интелигентността си.
— Това няма да е необходимо — намеси се дукът твърдо. — Искам само да огледам бюрото. Ако не възразявате, мистър Хопкинс.
Търговецът вдигна глава по посока на гласа, като едва сега забеляза Морган.
— Разбира се, че не — каза той. — Само да си взема очилата. Ваша светлост, и ще ви помогна да намерите онова, което търсите. — Той се засуети, като се чудеше вътрешно на странностите на някои хора.
— Не! — извика Алиса в паника. — Моля ви, не се безпокойте, мистър Хопкинс. Аз ще помогна на Негова светлост.
Тя се обърна гневно към Морган.
— И ти ме влачи чак дотук само за да огледаш тази проклета вехтория?
— Не можеш ли просто да ми помогнеш? — влудяващо се ухили той.
Алиса пое дълбоко дъх и се опита да се успокои.
— Разбира се — каза с най-сладък глас.
Намериха бюрото в един от ъглите. Тя наблюдаваше безмълвно как дукът отвори тайното чекмедже и извади голям бял плик.
Морган бе изключително доволен от объркването, изписано по лицето й. Тя явно си нямаше и представа, че документите са скрити там. Всякакви предположения за връзката й с Фолкън отпадаха.
— Предполагам, че нямаш намерение да ми кажеш какво има там.
— Права си.
— И как е попаднало вътре?
— И това няма да научиш. Дай ми сега една минута да благодаря на мистър Хопкинс за помощта.
Алиса остана до вратата и едва не скърцаше със зъби, докато го чакаше. Искаше й се да го удуши. Бавеше се толкова дълго. Единственото, за което можеше да мисли сега, бе как да се добере отново до каретата, без да я видят. Досега бе идвала тук само за да продава мебели. Знаеше, че няма право, но мислеше, че Тристан и Каролайн няма да забележат, а и не се интересуваха от старите вещи. Нуждата й от пари надделя над съвестта. Чувстваше срам от това, което бе направила, но имаше намерение да даде на Морган малкото спечелени от продажбата пари и да приключи въпроса.
Най-после дукът свърши с разговора и Алиса видя, че мистър Хопкинс взе предложените монети. Тя му извика за довиждане и огледа улицата. Като видя, че няма пешеходци, се накани за втори път да предприеме лудешкия бяг към каретата.
Морган я спря. Хвана я за ръка и пресече улицата заедно с нея. Алиса беше обхваната от мисълта за сигурността на каретата толкова много, че не забеляза как той забави крачка. Принуди се да вдигне глава, когато спряха. Погледна го, после бързо проследи посоката на очите му и се вцепени: точно към тях приближаваше най-голямата клюкарка в цялата област — лейди Джейн Робъртс с най-голямата си дъщеря Сесил.
Глава 14
Алиса почувства как устата и пресъхна, и се примоли:
— Побързай, Морган!
— Те вече ни видяха, Алиса. Единствената ни възможност е да се държим предизвикателно.
— О, господи! — Алиса преглътна конвулсивно, за да преодолее буцата, заседнала в гърлото й.
— Кои са? — спокойно се заинтересува Морган. Невъзмутимото му поведение само засили безпокойството й и тя замачка нервно края на наметалото си.
— По-възрастната е лейди Робъртс, по-младата — дъщеря й Сесил. Запознах се с тях преди няколко години на местния панаир. Лейди Робъртс е известна като най-голямата клюкарка в областта.
— Мислех, че честта принадлежи на мисис Стратън.
Алиса въздъхна:
— Не е смешно, Морган. Знаеш, че не мога да се срещна с тях. Моля те да вървим — прошепна младата жена.
Дукът потупа ръката й успокоително и остана на мястото си. След малко двете дами ги доближиха съвсем.
Алиса пое дълбоко дъх и със свободната си ръка прихвана краищата на наметката си, за да се скрие по-добре. Морган още по-здраво стисна другата й ръка.
„Може би те ще отминат, без да ме забележат“ — каза си Алиса, без да вярва в подобно чудо. Тя извърна глава и съсредоточи вниманието си върху копринените и сатенени платове, изложени на витрината на съседния магазин. И тъкмо когато реши, че желанието й се сбъдва, Морган заговори: