— Изпрати някого незабавно със съобщение за дука — започна да командва той с трениран от службата си в армията глас. — Веднага да тръгнат за баба, барон Уелс и Мейвис. Всички без бавене да се прибират в замъка. Аз ще остана с дукесата колкото е необходимо.
— Много добре, господарю! — Икономът се затича да изпълнява разпоредбите на Тристан.
Младият човек се приближи до канапето и се приведе объркано над жената:
— С какво мога да ти помогна, Алиса? — меко попита той.
— Не знам, Трис — накъсано прошепна тя. — Може би трябва да се кача горе.
— Да. Чудесна идея. — Бе доволен, че най-после имаше какво да свърши. — Хвани се здраво за ръката ми. Ще ти помогна да се изправиш.
Алиса пое дълбоко дъх и направи каквото се искаше от нея. С последни сили се надигна, а той веднага обви другата си ръка около кръста й. Бавно тръгнаха към вратата.
— Трис! — разтревожено го извика тя и го погледна с недоумение. — Нещо странно става.
Той проследи погледа й и видя малката локвичка на пода.
Алиса се взираше стреснато в очите му и отказваше да разгледа по-подробно килима.
— Кръв ли е? — ужасено прошепна мъжът.
— Не, не мисля така — отговори тя, като напрягаше паметта си да си спомни каквото и да било от това, което бе чувала за ражданията. — Трябва да е околоплодната вода.
Тристан издиша бавно. Нормално ли бе това, или щеше да създаде проблеми!
Като не можеше да издържа повече на напрежението, тя все пак сведе очи към пода.
— Господи, Тристан! — уплашено промълви младата жена.
— Какво? Какво има, Алиса?
— Съсипах килима на баба — проплака тя.
— Да върви по дяволите проклетият килим! Не ме плаши повече така, чуваш ли?
— Няма нужда да викаш, Трис! — Дъхът й излизаше на резки, неравни тласъци. — Аз съм до теб, забрави ли?
— Извинявай. — Той я хвана по-здраво, когато следващата контракция разкъса тялото й. — Страхотна двойка сме, не мислиш ли? — изсмя се мъжът.
Тя нервно се изкикоти, тъй като болката я бе отпуснала за момент.
— Наистина. Ако само някой можеше да ни види!
— Ако продължаваме така, бебето ще се роди на стълбището.
Без да се колебае повече, той я вдигна на ръце и излезе от стаята.
— Сигурен ли си, че ще успееш да ме занесеш до спалнята ми, Трис?
— Да не предизвикваш мъжествеността ми! — възмути се той, намести я удобно в ръцете си и с лекота пое по стълбите. — По-добре ли се чувстваш? — прозвуча спокойният му глас на площадката на втория етаж.
— Като че ли се готвя за бал — бързо изговори Алиса, като вече предусещаше контракциите.
Най-после Тристан отвори с крак вратата на стаята й, огледа се и каза:
— Имаш много хубава стая! — възхищението му бе предназначено да я разсее.
— Чакай, Трис — спря го тя. — Искам да отидем в стаята на Морган. Детето ми трябва да се роди в неговото легло.
— Чудесна идея! — възкликна мъжът, готов да се подчини на всяко нейно желание.
Помогна й да седне на леглото и позвъни. Дикинсън се появи незабавно и ужасено се вторачи в Алиса, която се превиваше, сграбчила страничната колона на леглото.
— Веднага изпрати две жени, които да помогнат на дукесата да се съблече и да приготвят стаята — изкомандва той камериера на Морган.
Прислужничките дойдоха и Алиса се зае да им обяснява от какво има нужда.
Тристан излезе и неспокойно закрачи в коридора пред стаята.
Жените смениха чаршафите и преоблякоха Алиса в чиста долна риза. После сресаха косата й, подкрепиха я отвсякъде с възглавници и удобно настанена в голямото легло, тя зачака.
Когато му казаха, че са свършили работата си, Тристан реши, че може да влезе отново.
— Изглеждаш много добре — каза той и приседна на леглото.
Безпокоеше го страшната й бледност и той отчаяно се надяваше Морган да се появи всеки момент. Жените стояха отстрани и мъжът много добре знаеше, че не е редно да остава, но не желаеше да излезе.
Алиса видя нерешителността в погледа му.
— Моля те, Трис, не ме оставяй! — с разширени от страх очи помоли тя.
— Няма — решително я увери той. — Ще остана, докато Морган си дойде.
Времето се точеше мъчително бавно, контракциите следваха на неравни интервали, някои силни, други по-слаби. Тристан й разказваше за детството си, за белите, които бяха правили заедно с Морган. Опитваше се да я развесели и облекчи болката й. Алиса му бе безкрайно благодарна заради благотворното му присъствие и силните ръце, в които можеше да се вкопчи, когато болката ставаше непоносима.