Морган буквално влетя в огромното фоайе след няколко часа, като бе взел разстоянието от Чартър Оукс до Рамсгейт Касъл за рекордното време от два часа. Беше прашен, потен и полудял от тревога по Алиса.
— Къде е жена ми? — излая той към Бърк, който се опита да му помогне да си свали връхната дреха.
Отмести рязко ръцете на иконома, нервно задърпа наметката си, после с един замах я разкъса и захвърли на пода сред дъжд от копчета.
— Къде е жена им? — повтори дукът с изкривено от напрежението лице.
— Горе, Ваша светлост… — Морган не остави старият човек да продължи и се втурна по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж.
Стигна на втория етаж, преди Бърк да е успял да събере остатъците от пелерината му. Отвори вратата на спалнята на Алиса, видя празното легло и сърцето му лудо заби. Изхвърча навън, като викаше Бърк и Дикинсън и бълваше неразбрани думи.
— Тук сме, Морган — долетя гласът на Тристан от собствената му спалня.
Дукът спря на средата на площадката и загледа изумено.
— Трис?
— Тук, Морган!
— Какво, по дяволите, правиш ти тук? — извика мъжът и рязко отвори вратата. — Ще ми кажеш ли къде е жена ми?
— В леглото съм, Морган — чу той слабия й глас. Дукът хвърли бърз поглед на пребледнялото й, без капчица кръв, лице, прекоси стаята и я взе на ръце.
— Как си, любов моя — погали я нежно по копринената коса. — Дойдох си възможно най-бързо.
— Бебето идва, Морган — риданията задавиха думите й.
Но той бе вече при нея и тя можеше да даде воля на сълзите си след дългите мъчителни часове.
— Прекалено рано е, Морган — прошепна Алиса. Дукът я притисна до широките си гърди и намръщено се обърна към Тристан.
— Къде е барон Уелс?
— Бърк изпрати човек да го известят. Предполагам, че ще пристигне всеки момент.
Вратата се отвори и в стаята влезе Мейвис, следвана по петите от мисис Кийнли.
— Добре, момичето ми, явно си имаме работа с много нетърпеливо бебе — каза старата бавачка, докато се приближаваше към леглото.
Алиса се извърна в прегръдките на Морган, за да може да види Мейвис, и въздъхна облекчено.
— Слава богу, че си тук, Мейвис!
По-възрастната жена се усмихна нежно и протегна ръка, за да оправи няколко непокорни кичури от косата й. После бързо попита.
— Защо има толкова много хора тук?
Бърк и Дикинсън се мотаеха около вратата и веднага си тръгнаха при тези думи. Жените си размениха погледи с мисис Кийнли и също се запътиха навън.
— Вие оставате ли? — въпросът бе адресиран към дука.
— Да — отговори бързо той. — Всички останали да напуснат.
Стаята бе празна, преди той да е успял да доизрече думите си.
— Успех! — Тристан стисна ръката на Алиса, преди да излезе.
— Благодаря ти Трис — помъчи се да се усмихне Алиса. — Без теб наистина нямаше да се справя.
— Изпрати горе барон Уелс веднага щом дойде, Трис — обърна се към брат си Морган.
Младата жена се облегна отново на възглавниците и тежко въздъхна. Мейвис донесе съд с чиста, хладка вода и снежнобяла кърпа. Застана от едната страна на леглото, докато Морган неотлъчно седеше от другата. Попи потта от челото й и попита:
— Много ли е силна болката?
Алиса погледна нагоре към двете обични лица и потисна стенанието си.
— Не — измъчено отговори тя.
— Опитай се да си починеш — посъветва я Мейвис. — След това ще имаш нужда от цялата си сила.
Как да си почине, помисли си младата жена. Как да го направи, когато тялото й сякаш е, разкъсвано на хиляди парченца.
— Можем ли да й дадем нещо за болката? — попита Морган.
— Не — отговори бавачката. — Обикновено не се препоръчва нищо болкоуспокояващо при раждане. Може би ако докторът разреши…
— Ще се справя, Морган — бодро каза Алиса, когато болката понамаля. — Сигурен ли си, че искаш да останеш?
— Разбира се, че да — с твърда решимост отговори дукът.
— Ще се радвам на присъствието ти, Морган — благодарно прошепна тя.
Глава 20
Алиса се мъчи през цялата нощ. Морган неотлъчно седеше до нея и се опитваше да й вдъхне кураж. Никога не се бе чувствал толкова безпомощен както сега, като я наблюдаваше как страда, за да даде живот на детето им. На разсъмване тя заспа неспокойно и барон Уелс най-после успя да го убеди да слезе долу и да хапне нещо. Морган неохотно се съгласи, но отказа да напусне стаята. Донесоха му поднос със студени закуски и той се сви в ъгъла до малката масичка. Ядеше механично и въобще не усещаше вкуса на храната. Очите му не се отделяха от леглото, в което жена му се мяташе в съня си.