Двамата говореха много. Обсъждаха работата си, общите си познати, семействата си — Барбара беше голяма приятелка с Мег и Луиз и им се обаждаше веднъж седмично. Говореха и за новините, клюките и политиката, които бяха част от живота в Манхатън. Всъщност говореха за всичко, освен за собствените си отношения. Това беше забранена тема.
На Джордан явно това му се нравеше. Получаваше каквото му трябва от Барбара, а й даваше в замяна това, което сметне за добре. Съвсем не си даваше сметка, че за Барбара този брак е смисълът на живота й, единственото нещо, което тя цени, нещо, за което би дала и живота си.
Барбара обаче знаеше, че цялото това щастие се крепи на едно условие: никога да не споделя с него тайната си — фактът, че го обича.
Навремето, когато му предлагаше да се оженят, му каза, че не го обича, че любовта е непознато чувство за нея, че като млада била нещастна и че любовта и сексът били изпепелени в нея. Тогава Джордан й бе повярвал.
И точно понеже й бе повярвал, тя се криеше от него. Искаше да поддържа интереса му към нея.
В този брак с топлота, но без любов имаше нещо странно. Бяха като двама непознати, които се съзерцават взаимно с помощта на огледало. Всеки един от тях поглеждаше в огледалото и виждаше и себе си и другия, а отношенията им се основаваха на някакво изкривяване, което и двамата не можеха много добре да разберат — изкривяване, което служеше на всеки един за собствените му цели. Странно наистина, но връзката им бе станала по-интересна именно поради факта, че е изкривена.
Барбара често се чудеше колко ще продължи всичко това. После си казваше, че докато той не знае за нейните чувства, може да продължи и цял живот. „В момента, когато узнае, ще избяга от мен, за да си върне свободата. Тогава съм изгубена“ — мислеше си тя.
Тя имаше и друга тайна от него — надяваше се, че един ден близостта им ще прерасне в сексуална. А след това, че ще има дете от него.
Струваше й се, че когато моментът настъпи, той ще се съгласи да се любят. Че ще го направи от обич и от съжаление. Колкото до децата, въпросът й се виждаше по-труден. Можеше дори да го излъже, да не вземе предпазни мерки, да го накара да повярва, че е безопасно. Можеше да му каже, че е станала грешка. Щеше го убеди, че детето не го обвързва към нея, че условията на сделката остават същите.
Но същевременно тя смееше да се надява, че когато дойде детето, то ще промени чувствата му към нея. Джордан бе самотен посвоему и вярваше в малко неща на този свят. Едно дете можеше и да го преобрази, да го накара да превъзмогне приятелското си съчувствие и да остане завинаги с нея.
Това бяха двете тайни ни Барбара — мислите й за миналото и мечтите й за бъдещето. Тя живееше между тях като въжеиграч. В реалния живот се опираше на Джордан, но не му откриваше нищо от душата си. Живееше с него, сякаш я очакваше сигурно щастливо бъдеще, което няма никога да се промени. Ала дълбоко в себе си лелееше надежди за по-друг живот до него. И никога не му го показваше.
Барбара живееше в лъжа, но не се срамуваше от това. Първите двайсет и осем години от живота й бяха минали в някакъв ад. После съдбата бе решила да й изпрати Джордан и да я дари с оръжие, с което да го задържи. Тя бе благодарна за това и бе готова да го приеме като обезщетение за погубената си младост. Това може би бе сделка с дявола, но тя бе в състояние да го понесе.
Единственото, което я плашеше, бе, че той може да я остави, преди да е осъществила плановете си. Че изпълненият с фалш договор може да му омръзне, че няма да издържи и ще си намери друга…
И така Барбара чакаше, обичаше и се страхуваше.
И по нейно нареждане всяка стъпка на Джордан се следеше.
След вечерята Джордан отведе Фиби вкъщи с такси. Отначало наистина изглеждаше трогнат от мъката й, но когато поръчаното вино бързо й подейства, започна да я гледа някак подозрително и като че почувства истината, която се криеше зад сълзите и предизвикателното й облекло.
Отведе я до входната врата на блока й. Тя се обърна и го погледна.
— Няма ли да се качиш да пийнем по нещо? Няма да те задържам много.
— Съжалявам, но наистина ме чакат. Вече съм закъснял.
— Просто не искам да бъда сама — настояваше тя. — Наистина не мога!
— Ще те придружа до вратата.
Той се качи с нея до горе и изчака, докато тя си отключи. Вратата се отвори. Апартаментът беше безвкусно мебелиран, със съскащи радиатори, десетина пласта мазилка по стените и тук-таме следи от плахи опити за създаване на женски уют. На ниската масичка бяха пръснати женски списания. Рафтовете на библиотеката бяха празни.