— Нещо важно ли беше?
— Нищо важно — отвърна Барбара и го прегърна. — Абсолютно нищо важно.
На другия край на линията един мъж в тъмен костюм със сурово лице остави слушалката. Намираше се в спалнята на Фиби Грейс. Двама други мъже притискаха към леглото съпротивляващата се Фиби. Носът й беше счупен. Челюстта също.
Мъжът бръкна в джоба си и извади малка стъклена бутилка. Покри предпазливо ръката си с носната си кърпичка и внимателно я отвори.
— Окей, пазете се! — обърна се той към съучастниците си.
— Сигурен ли си, че трябва да правим това? — обади се единият от мъжете. — Та носът й вече е счупен, за бога! Обезобразена е за цял живот. Защо не я оставиш?
— Заповедта си е заповед — отвърна мъжът в черно, припомняйки си инструкциите на Барбара. — Ако ти е мил животът, затваряй си устата!
Очите на Фиби Грейс бяха пълни с ужас.
Той наклони бутилката към окървавеното й лице и се усмихна жестоко.
— Не се плаши, гълъбче! Изобщо няма да боли!
После с бързо движение изсипа киселината.
Писъците й разцепиха тишината като пожарна сирена.
Наложи се да затискат лицето й с възглавница, докато издъхне, за да я накарат да мълчи.
24
От есента Джесика Хайтауър си имаше нова приятелка.
Джил Флеминг излекува навехнатия си крак в къщата на Джесика Хайтауър, на Парк Авеню. Донесоха всичките й лични вещи от малкия апартамент в града. Приготвиха й стая в имението — на втория етаж, до спалнята на самата Джесика.
Преместиха я от отдел Развой на продуктите на нова длъжност: изпълнителен помощник на президента на корпорацията. Тя стана очи и уши на Джесика — най-довереният й съветник.
Когато настъпи зимата, отговорните служители в „Хайтауър Индъстрис“ вече бяха свикнали да изпитват страхопочитание към Джил и да я уважават. Джил проявяваше изключителна проницателност и находчивост в подхода си към най-наболелите въпроси на всяка дирекция. Където и да се намираше, сякаш умът и безскрупулната амбиция на Джесика Хайтауър неизменно бяха с нея. Началник-отделите се чувстваха безпомощни пред Джил. Никой от тях не бе в състояние да скрие от острия й поглед загуби, нехайство или ниска производителност. Тя тихо докладваше на Джесика и там, където бе необходимо, незабавно се взимаха бързи и жестоки мерки. Въз основа на докладите на Джил до Джесика и на разговорите между двете жени висши служители по всички нива се подлагаха на дисциплинарни мероприятия, прехвърляха се на друго място или просто се уволняваха.
Всички в „Хайтауър“ вече познаваха Джил. Обграждаше я ореолът на властта. В това имаше някаква ирония, понеже тя се движеше из коридорите на централната сграда на огромната корпорация някак неуверено и свенливо, облечена в скромни, с нищо не издаващи силата й дрехи. Беше странна личност — нежна и женствена, със спокойно поведение и приятелски настроена към всички. Но колкото по-непосредствено и естествено се държеше, толкова повече хората се страхуваха от нея, понеже знаеха, че Джесика Хайтауър я слуша и й вярва — винаги и по всички въпроси — дори най-деликатните.
Такива бяха професионалните отношения между Джил Флеминг и новата й работодателка. Частните им отношения бяха много по-сложни.
Бяха много близки. Закусваха заедно вкъщи, понякога още по нощници или по пижами. Когато бяха на работа, при първа възможност се срещаха, за да обядват набързо. Непременно вечеряха заедно, като често предпочитаха да си готвят сами и освобождаваха готвача на Джесика.
Понякога късно следобед ходеха заедно да плуват в басейна в приземието на „Хайтауър“. Всяка събота и неделя яздеха — пак заедно.
След вечеря Джесика говореше по телефона и четеше. От известно време вече поверяваше част от работата си на Джил, чийто ум и изпълнителност, съчетани с надеждния й характер, я правеха незаменим заместник. Джесика бе разбрала, че може да действа на базата на препоръките на Джил, понеже Джил никога не бъркаше. С течение на времето Джил дори започна да копира някои от умствените качества на Джесика — например инстинктивното й недоверие към по-нискостоящите и острото й око за развитието на определени пазари. Сякаш част от същността на Джесика се пропиваше в Джил и тя се превръщаше в нещо като нейно второ интелектуално „аз“.
Около десет часа вечерта двете излизаха от стаите си, сравняваха някои бележки по това, което бяха свършили, после сядаха заедно в кабинета на Джесика. Джил пускаше тихо музика или телевизора с намален звук и разтриваше гърба на Джесика. Нежните ръце по гърба и раменете й даряваха на Джесика прелестно физическо разтоварване и тя се чувстваше така, както не се бе чувствала от години.