Самото й доверие, безгрижният й хумор и покровителственото й отношение към него — всичко това сочеше, че тя се чувства в безопасност като негова приятелка, но съвсем не гледа на него като на мъж и не изпитва нищо към него. Това бе естествено. Така и трябваше да бъде.
Но имаше някои дребни неща, които разклащаха сигурността на Рос в отношението му към Лесли и намаляваха твърдото му решение да следва предишното си поведение.
Веднъж бяха заедно в обедна почивка и ядяха сандвичите си в задната стая. За момент настъпи мълчание. И двамата бяха потънали в мисли. Тогава изведнъж очите им се срещнаха и тя му се усмихна, някак неловко, като момиченце. Тази усмивка направо го извади от релси.
Друг път се готвеха да затварят и той й държеше палтото. Мигът, в който ръцете му докоснаха раменете й, внезапно го изпълни с напрежение. Тя не гледаше към него, но той зърна общото им отражение в голямото огледало отсреща. Така, сложил ръце на раменете й, приличаше по-скоро на любовник, отколкото на баща. А в нейната поза му са стори, че съзира нещо, което не можеше да назове, нещо, което му даваше надежда.
Трети път й помагаше да излезе от колата и тя пое ръката му и го погледна някак особено. Очите й блестяха. Той се помъчи да си каже, че това не означава нищо, но споменът за този поглед го държа буден през по-голямата част от нощта.
Накрая вълната, с която Рос се бореше, неудържимо го повлече.
Беше петък по обед. Тя седеше на бюрото си. Той тръгна за нещо при нея. Тя му се усмихна. Той тъкмо щеше да я заговори, когато телефонът иззвъня. Беше един от важните й клиенти и тя трябваше да отговори. Рос й направи знак, че ще дойде отново, и се върна в стаята си. Седна зад бюрото, загледан безпомощно в обрамчените снимки на Нанси и Дина и се заслуша в приятния, мелодичен глас, който долиташе от съседната стая. Разговорът сякаш нямаше край. Когато Лесли най-сетне затвори, той бързо отиде при нея.
— Пак се обадиха от „Дънлоп“ — каза тя. — Много са доволни и искат ние да… Както и да е. Какво искаше да ми кажеш?
— Искаш ли да вечеряме заедно довечера? — попита той.
Тя го погледна учудено — не толкова затова, че я кани, но поради нервния му вид. Често вечеряха заедно.
После лицето й се озари от безгрижна усмивка.
— Не мога да откажа на такъв красавец като теб.
— В седем и половина?
— Добре. Между другото има ли някакъв повод? — попита тя с любопитство.
Той се усмихна.
— Обяснение в любов. Предложение за женитба.
— Щом е така, ще се облека подобаващо — пошегува се тя.
Рос излезе. Не можеше да си прости, че изтърси такава глупост. Сега тя никога нямаше да го вземе на сериозно. Дори и да й предложи наистина.
Вечеряха в най-добрия ресторант в града. Без да го прави нарочно, Рос насочи разговора към сериозни, лични теми. Заговори за смъртта на жена си, за дъщерите си, за самотата си. Опита се да накара Лесли да му разкаже за живота си. Тя му каза за починалата си майка, за привързаността си към баща си. Но както винаги признанията й едва-едва разбулваха тайната на личния й живот.
— Ти си цяла загадка за мен — каза Рос, въртейки нервно чашата с вино в ръка. — Толкова си фина, Лесли! Толкова си женствена и същевременно тъй млада! Възхищавам ти се, но не мога да кажа, че те разбирам.
— А защо трябва да ме разбираш, след като и аз самата не се разбирам? — усмихна се тя. — Може би още не съм пораснала достатъчно, за да знам коя съм. Понякога ми се струва, че е безсмислено да се опитвам да разбера каквото и да било. Когато му дойде времето, всичко ще си дойде на мястото.
Рос не искаше да чуе точно това, но все пак се усмихна.
Пиха кафе, после коняк и все не ставаха. На Рос му се струваше, че и на нея не й се тръгва. Но разговорът им премина към незначителни теми, което още повече го извади от релси.
Най-после той се принуди да плати и си тръгнаха.
В колата неловко мълча. Някакъв вътрешен глас му говореше, че между тях има нещо неизречено, че тя отгатва мислите му и очаква той да започне. Ала същият този глас жестоко му нашепваше, че за нея това е само една приятна вечер и нищо повече, че ако сподели чувствата си, ще предизвика у нея гняв и недоумение.
Бяха на половината път, когато той най-после изрече:
— Искаш ли да пийнем по нещо у нас?
— А съседите? — усмихна се тя.
Той отново изпита ужасното чувство, че тя разбира чувствата му, примесено с увереността, че жестоко се лъже.
Но все пак се възползва от съгласието й и я поведе към къщи. Беше тъмно. Той отвори вратата и я пусна пред себе си. Тя бе идвала и преди. Веднъж бе поканил всички от службата и заедно си готвиха спагети. Друг път покани само Лесли, за да я запознае с Нанси и Дина, когато си бяха във ваканция. И двете, разбира се, веднага я харесаха.