Опитвайки се да се измъкне от ситуацията, „АМЗ“ започна да търси „спасител“ — приятелски настроена корпорация, готова да го купи при по-добри финансови условия от предлаганите от южноафриканския хищник.
Оказа се, че „спасителят“ е не друг, а „Лазаръс Интърнешънъл“. Специалистите на Джордан Лазаръс по тези въпроси го съветваха да приеме предложението, тъй като с печелившите си предприятия в САЩ „АМЗ“ бе много изгодна сделка за „Лазаръс Интърнешънъл“, който в момента и без това разполагаше с предостатъчно налични капитали и можеше спокойно да си позволи такава голяма покупка.
На 1 март „АМЗ“ стана част от корпорационното семейство „Лазаръс“. Акционерите на „АМЗ“ бяха доволни, понеже знаеха, че ще имат разбрани и напредничави ръководители. Акционерите на самия Джордан Лазаръс бяха доволни, понеже сливането покачваше цените на акциите им. Всъщност всички бяха доволни, с изключение на южноафриканския хищник, който бе изгубил шансовете си и трябваше да си търси жертва другаде.
Джордан и банкерите му бяха прекалено заети с голямата игра, за да си дават сметка, че някъде в плетеницата от американски компании, придобити от „АМЗ“ през последните десет години, бе и националната верига от малки рекламни агенции, обединени под името „Модърн Имиджис“.
А една от тези агенции, превърнала се в миниатюрно винтче в многонационалната машина на „Лазаръс Интърнешънъл“, бе „Уилър Адвъртайзинг“ от Джонсънвил, Лонг Айлънд.
На 25 март в хотел „Хилтън“ в Бостън се откри работно съвещание за „добре дошли“ на представителите на множеството филиали на „Модърн Имиджис“ в голямото семейство от компании на „Лазаръс“. По време на същото съвещание щяха да им бъдат представени мениджърската политика и процедурите, развити от специалистите на Лазаръс относно новопридобитата корпорация.
Джордан Лазаръс лично се появи в деня на откриването на съвещанието. Негово правило бе да се среща лично със служителите на всяка новопридобита корпорация, за да разсейва безпокойството им и да ги уверява в намеренията на новото ръководство относно сигурността на работата им. Никой не знаеше по-добре от Джордан колко деморализиращо се отразяват сливанията по финансови причини на служителите на новопридобити компании. Той чувстваше, че това съсипва производителността, затова правеше всичко по силите си, за да ги накара да почувстват, че „Лазаръс“ е техен дом, че трудът им ще бъде оценен и добре възнаграден.
Следобедната реч на Джордан пред представителите на „Модърн Имиджис“, събрани в банкетната зала на хотела, се прие възторжено от присъстващите. Той вече се готвеше да тръгне към летището, за да се качи на частния си самолет и да отлети обратно към Ню Йорк. Имаше някои важни срещи, насрочени за рано сутринта в главната квартира на фирмата, а същата вечер се налагаше да направи някои отдавна отлагани телефонни обаждания.
Караше алфа-ромеото, което стоеше в Бостън. Колата бе нискосериен модел с високи обороти и специално проектирано окачване. Беше я взел сутринта и след час щеше да я остави на един от помощниците си на летището. Не обичаше да разчита на лични шофьори при всяко излизане — когато караше сам, се отпускаше дори и в натоварено движение като бостънското. Не му се искаше огромната му власт и богатство да го изолират от реалния живот. Караше колата си сам, пазаруваше си сам, помагаше на Барбара в готвенето, когато и двамата имаха време за това, и дори правеше мебели в едно ателие, което си бе подредил в покривния им апартамент в Манхатън.
Той тъкмо си проправяше път през редиците паркирали коли пред хотела, когато стана произшествие. Някаква кола излизаше на заден ход и се заби в лявата му предна врата.
— По дяволите! — измърмори под носа си Джордан и удари спирачката. Всичко това щеше сигурно да го забави най-малко с час, ако не и повече. Той отиде малко по-напред, излезе от колата и затръшна вратата. Другият шофьор също излизаше от колата си. Беше жена. Той тъкмо щеше да я попита закъде толкова се е забързала или нещо от този род, когато занемя от учудване. Беше толкова красива, че гневните думи застинаха на устните му. Най-красивата жена, която беше виждал.
— Защо не внимавате повече? — попита с известна нотка на съчувствие.
Тя гледаше колата му. Лявата предна врата беше доста хлътнала.
— Мислех, че гледам — отвърна. — Явно колата ви ми е била доста ниско и не съм я видяла в огледалото. Или пък — въздъхна тя — може би прекалено съм бързала.