Очите й се изпълниха с напрежение.
— Няма да мога. Съжалявам, но съм заета.
Той не скри разочарованието си.
— Още не мога да си простя това, което стана с колата. Сигурно ви е дошло наистина много след тежкия ден, след толкова съвещания. Довечера свободна ли сте за вечеря?
Тя отново се усмихна, но поклати отрицателно глава.
— Съжалявам, но имам уговорена среща.
С всяка друга жена Джордан би се държал по-настойчиво. Тя явно вече знаеше кой е. Никоя друга среща не можеше да бъде по-важна от среща със самия Джордан Лазаръс. Но да си служи пред нея с факта, че е толкова високопоставен, за да я склони, бе най-недодяланото нещо, което можеше да направи. Не можеше да се принуди да го направи.
— Е, тогава друг път. Впрочем аз още не съм ви се представил. Джордан Лазаръс.
Тя стисна ръката му.
— Известно ми е кой сте.
Той почувства, че е изтълкувала представянето му като опит да я впечатли с името си. Това го накара бързо да даде заден ход.
— Радвам се, че сте доволна от съвещанието. Съобщете ми, ако имате други проблеми с колата си.
Тя просто се усмихна.
— Довиждане. И още веднъж благодаря за цветята. Много беше мило от ваша страна.
За Джордан започна едно от най-мъчителните денонощия в живота му.
Беше събота по обяд. Конференцията щеше да приключи по същото време на следния ден. Джордан имаше цяла дузина важни срещи в Ню Йорк за събота. Много добре знаеше, че жена му с нетърпение го очаква да се върне още същата вечер.
Върна се в стаята си, обади се на главния си сътрудник в Ню Йорк и му каза, че още не може да се прибере. В Бостън имал проблеми, които трябвало да разреши. Имало шанс да се върне късно следобед. Щял да го държи в течение. Помоли го да се обади веднага на Барбара и да й съобщи за новото забавяне. Джордан също щял да й се обади по-късно.
Когато остави слушалката, Джордан нервно хапеше устни. Нямаше да му е лесно да се обясни с Барбара.
После тръгна из коридорите и залите на хотела, ръкувайки се с гости и организатори на конференцията. Всички го гледаха със страхопочитание. В техните очи той бе нещо повече от обикновен човек — истински принц в света на бизнеса. Но Джордан се чувстваше като покосен от любов младеж, тръгнал по дирите на хубаво момиче, в което е безнадеждно влюбен — момиче, което нехае за съществуването му.
Пътят му неумолимо го отведе до конферентната зала, където се намираше Лесли Чембърлейн. Беше научил личната й програма от секретарката и не можеше да стои настрана от местата, където знаеше, че ще бъде тя.
Междувременно размишляваше над незабравимите спомени от двете му срещи с Лесли. Сякаш всяка нейна чертица се бе врязала в паметта му. Памучното костюмче, с което бе облечена на паркинга вчера следобед и пастелните пола и блуза, които носеше сутринта, буйните къдрици на паркинга и по-пригладената, прибрана прическа от следната сутрин. Изразът на изненада и тревога в очите й веднага след произшествието и благодарния поглед, съчетан с нарочна предпазливост, когато я срещна отново.
И той си спомняше всичките й усмивки и нежната, особена стойка на красивото й тяло, когато разговаряше с него. Дори в сдържаността й имаше някакъв необикновен финес, някаква женственост, които още повече го очароваха.
Следобед я срещна на три пъти. Първите два пъти успя да се сдържи и я поздрави от разстояние, след което продължи пътя си. Третия път си даде сметка, че времето неумолимо изтича, и се доближи до нея.
— Всичко наред ли е? Все още ли сте доволни от съвещанието?
— Всичко е наред — отвърна тя с усмивка и отхвърли едно кичурче коса от очите си.
— Дали няма да ви остане време за чашка с мен по-късно вечерта? След края на заседанията.
— Благодаря, но трябва да си легна рано. Утре тръгвам веднага след сутрешните заседания и ме чака дълъг път.
— Закъде пътувате? — попита той.
— Лонг Айлънд. Джонсънвил — едно малко градче до Саутхамптън.
— Наистина пътят е дълъг — каза Джордан. — Разбирам ви.
Той отчаяно се мъчеше да каже още нещо, но му липсваха думи. Тя промърмори нещо тактично за довиждане и изчезна в тълпата от хора в коридора. Джордан се чувстваше като смазан.
През остатъка от следобеда се движи без посока, мислейки за усилията, които помощниците му полагат, за да пренасрочат срещите, които в момента пропуска. Но не можеше да се откъсне оттук. Въпреки че Лесли Чембърлейн не се съгласяваше да вечеря или да пие нещо с него, той просто трябваше да я види отново. Не можеше да понесе мисълта, че толкова скоро ще я изгуби.