В четири часа чувството му за служебна отговорност най-после надделя над разтърсващата го буря от чувства. Беше време да се откаже и да се върне вкъщи.
Той се обади от стаята си в Ню Йорк и съобщи, че след двайсет минути тръгва за летището. Щял да уреди някои сделки по телефона от самолета и от къщи по-късно вечерта.
Тръгна към фоайето на хотела с ръчния си багаж. Чувстваше се отчаян и победен. Постоя нерешително за миг в коридора, събирайки кураж. После реши да се обади на Барбара от някоя от телефонните кабини. Трябваше да я чуе и да й каже, че след няколко часа ще бъде при нея.
Слушалката беше в ръката му и той вече набираше номера, когато по коридора се зададе Лесли Чембърлейн. Беше сама.
Джордан остави слушалката и забърза към нея.
— Съвещанието приключи, нали?
— Да — отвърна тя. — Беше дълъг ден.
Той погледна часовника си.
— Сигурно трябва да се приготвяте за вечеря.
Тя сви неопределено рамене. Въпросът бе прекалено глупав, за да му отговаря. Вече и без това му бе отказала.
— Имате ли време да пием по нещо набързо? — настоя той. Умолителната нотка в гласа му го отвращаваше.
Тя поклати глава.
— Вече имам уговорена среща. Все пак благодаря ви за поканата.
Джордан бе сразен. Нямаше повече сили да го увърта.
— Няма ли да ви видя повече? — попита той окаяно.
Тя замълча. После каза:
— Не виждам някаква причина за това.
— Госпожице Чембърлейн… Мога ли да ви наричам Лесли?
— Разбира се, щом искате.
— Лесли, моля ви, бъдете мила и ми кажете, че ще прекарате няколко минути с мен, преди да си тръгнете. — Гласът му звучеше, сякаш я молеше на колене. Чувството бе непоносимо и все пак прекрасно. Не помнеше да се е чувствал така, откакто бе момче.
Тя отново замълча. Присви очи, погледна го и въздъхна.
— Трябва да тръгна утре сутринта към десет. Ако искате да пием по едно кафе преди това, можем да се срещнем в кафенето.
— Не искате ли да закусим заедно в бизнес залата на ресторанта?
— Аз не закусвам — отвърна тя. — Освен това ще съм притеснена с времето. Както вече ви казах, чака ме дълъг път.
— Добре тогава — предаде се Джордан. — На кафе в девет часа?
— Ще може ли в девет и половина? — попита тя. — Наистина имам много работа.
Джордан отсече с въздишка:
— Добре, в девет и половина.
Джордан телефонира в Ню Йорк, за да съобщи на сътрудниците си, че ще се върне на следния ден следобед. Обади се и на Барбара и й каза същото. Барбара прие извиненията му благосклонно. Дори и да го подозираше в нещо лошо, изобщо не го показа.
Джордан бе съсипан от умора и си легна рано. Час по-късно все още се въртеше отчаяно в леглото. Запали лампата и се опита да чете, докато заспи. Никакъв резултат. Накрая угаси и остана да лежи в тъмното, мислейки за Лесли Чембърлейн. Минаваше полунощ. Часовете се точеха неимоверно бавно.
Пред очите му бе лицето й. Образът бе изчистен и ясен, благодарение на честите им срещи, и все пак замъглен от обърканите му чувства. Не можеше да дочака да я види отново. Трябваше веднъж завинаги да запечата бягащия образ в съзнанието си така, че каквото и да се случи в бъдеще, никога да не го изгубва.
Когато Лесли пристигна в кафенето точно на уречения час, в девет и половина, Джордан вече я чакаше. Тя носеше ръчно куфарче и шлифер.
— Добро утро! — каза Джордан, като стана и й протегна ръка. — Днес изглеждате много добре.
Беше си намислил този комплимент предварително — да не бъде много фамилиарен, но да звучи колкото може по-мило — и все пак, когато го изрече, му се стори ужасно недодялан и нахален.
А тя изглеждаше наистина прекрасно. Бе облечена удобно за шофирането, в тъмносини панталони и памучна блузка, която красиво оформяше нежните й гърди. Бе сменила токчетата с ниски обувки, а косата й бе прибрана назад в опашка. Не носеше обеци. В това просто облекло изглеждаше още по-красива.
Седнаха в едно сепаре до прозореца. Залата бе почти празна, понеже повечето клиенти си тръгваха, а тези, които оставаха, бяха по съвещания.
— Значи си отивате вкъщи — започна Джордан.
— Да — отвърна тя.
— Доволна ли сте, че този маратон свърши? — усмихна се той.
— О, аз не бих го нарекла така — възпротиви се тя. — Беше много напрегнато, но научих много неща. Нали затова ме изпратиха тук.