— Какво мислите за „Лазаръс Интърнешънъл“? — попита той.
Лесли сви рамене и се усмихна.
— Огромно е.
— Да, наистина — потвърди Джордан.
Очите на Лесли незабележимо се разшириха, когато забеляза тъгата в гласа му.
Настъпи мълчание, тягостно и за двамата.
— Сигурно това е голяма отговорност за вас — каза тя.
Джордан кимна, без да сваля очи от нея. Разкъсваше се между обожанието си към нея и чувството за силната й съпротива. Зад нежната й външност се чувстваше непоклатима воля. Ако й предложеше да се видят отново и тя му откажеше, щеше да бъде категорично.
— Започва да взима връх над теб. Започваш да създаваш нещо, понеже си мислиш, че по този начин защитаваш нещо. Но работата се увеличава толкова много, става толкова всепоглъщаща, че започваш да забравяш за какво става дума. Нещо като лавина.
— Какво защитавахте? — попита Лесли.
— Отначало семейството си — отвърна той. — Бяхме много бедни и отвсякъде ни удряха. Исках да спечеля пари, за да не може това да се случва никога вече.
— Смятам, че сте успели доста добре — каза Лесли.
Той кимна неопределено. Сякаш искаше да смени темата.
— А вие?
— Аз просто работя — отвърна тя.
— Но сте отдадена на работата си — добави той.
— Предприятието не е голямо — каза Лесли. — Аз върша по малко от всичко. Срещам се с клиенти, измислям текстове, правя проекти, развеждам по обяди. Още не ми се е случвало да чистя клозетите, но може и това да стане.
— Звучи интересно — каза той.
Настъпи мълчание. Джордан се чувстваше ужасно неловко, а му се струваше, че и с нея е така. Но не можеше да каже дали причината е в това, че сега, когато се почувстваха по-близки, тя го харесва повече или по-малко.
Накрая не можа да издържи.
— Какво знаете за мен?
— Не много. Много сте богат и известен. Женен сте. Управлявате огромна корпорация. — Тя се усмихна. — И колата ви е с ударена врата.
— Виждате ли, вече сте част от живота ми — пошегува се той. Ала отново му се стори, че чувството му за хумор издиша.
Значи тя знаеше, че е женен. Важността на тази забележка не му убягна.
— А вие? — попита той.
— Дали съм богата ли?
— Не. Омъжена ли сте?
Тя поклати отрицателно глава.
— Не, не съм омъжена.
При тези думи тя се протегна и отстрани от очите си един непокорен кичур коса. В жеста й имаше нещо отсечено и нервно, но същевременно и много женствено. На Джордан му се струваше, че го е забелязвал и по-рано. Естествената й грация го опиваше.
„Не съм омъжена“. Джордан се опитваше да скрие вълнението в очите си при отговора й, но не успя и знаеше за това.
Думите лудо танцуваха в главата му и замъгляваха незначителния разговор, който се опитваше да води с нея. Не можеше да свали очи от нея. Гледаше я как отпива от кафето си, как върти разсеяно чашката в ръце и срамежливо го поглежда. Последните десет минути съставляваха може би най-прелестния вид мъчение, което Джордан Лазаръс бе изживявал. Едва чуваше думите й — така го омайваха извивките на гласа й. Не знаеше какво говори. Чувстваше се като актьор, когото се принудили да излезе на сцената, без да е научил репликите си. Всичко, което казваше, беше фалшиво — опитваше се да звучи естествено, но непрекъснато се проваляше.
Накрая тя погледна часовника си.
— Трябва да тръгвам. Благодаря ви, че се грижихте за мен. Искам да кажа за колата ми. И съвещанията ми бяха много полезни. Наистина.
— Радвам се! — каза той.
Изпрати я до колата.
— Бронята изглежда добре — усмихна се той.
Тя хвърли куфарчето на задната седалка, сгъна шлифера, сложи го отгоре и седна зад кормилото.
Той се наведе, за да се сбогува. Тя ухаеше на нещо прекрасно — свежо и естествено като току-що окосена ливада.
— Е, сега сме, така да се каже, в едно семейство — каза той. — Надявам се, че пак ще се видим.
— Приятно ми беше да се запознаем — отвърна тя уклончиво.
— Надявам се, че ще получите новата врата без затруднения.
— О, това няма значение — сви рамене той.
Ужасно му се искаше да каже още нещо, но тя се усмихна и обърна глава към предното стъкло. Колата потегли. Той отстъпи назад и загледа как тя се отдалечава от него. Не можеше да си спомни откога не се е чувствал толкова самотен.