Чакаше го дълъг път. Обратният път до Ню Йорк и до Барбара, а дотогава — поне десет важни телефонни консултации. За момент си помисли с надежда, че всичко това ще го накара да забрави за Лесли Чембърлейн. После се отказа. Знаеше много добре, че нищо не е в състояние да я извади от мислите му.
„Не съм омъжена“. Не беше омъжена. Но той бе. И знаеше, че всичко, което тя му каза, се дължи на този факт.
Той стоеше и гледаше отдалечаващата се кола. Сърцето му се късаше от мъка. Тя даде мигач — готвеше се да завие. Джордан въздъхна. В този момент му се струваше, че нещо в него умира.
Той не знаеше, че отдалечаващата се Лесли също гледа към него в огледалцето за обратно виждане. Ръцете й трепереха на кормилото и тя с мъка се опитваше да се съсредоточи в пътя пред себе си.
След малко Джордан се обърна и влезе в хотела.
Но ръцете на Лесли не спряха да треперят на кормилото из целия път, докато напускаше града. И силният трепет още разтърсваше душата й, когато четири часа по-късно се прибра у дома.
27
Фармингтън, щата Лонг Айлънд
Той си играеше с кубчета на пода в стаята си. Подът бе покрит с плетен килим и беше много трудно кубчетата да се наредят едно върху друго, без да паднат, освен ако не подложиш някоя от книжките с картинки. Беше построил замък. В замъка беше водачът на добрите — напет принц със сабя. Беше на кон — малка фигурка от онези, които слагат в кутиите със зърнени закуски — бяха цяла серия.
Но сега на коня си се носеше предводителят на лошите — беше избягал от затвора, където бе затворен, и сега нападаше замъка. Стрелата му прелетя над най-високото укрепление — пшшт! — и принцът излезе, за да се бие с него.
Лошият изстреля още една стрела и този път успя да рани принца. Но принцът се изправи гордо на седлото си и извади сабята. Щеше да се бие до смърт, за да спаси царството си.
Фигурките се приближиха една до друга в ръцете на момченцето.
Изведнъж кубчетата се срутиха и покриха ръцете му и двамата борци.
Не трябваше да става така. Момченцето реши да подреди отново кубчетата и да започне отначало. Принцът все още бе в ръката му с извадена сабя. Лошият се държеше на коня си, неподвижен на килима.
През прозореца подухна лек ветрец и раздвижи пердето. Някъде навън изчурулика птиче. Детето се унесе в пролетна притома. Гледаше към принца, потънало в мечти. Бе невероятно как този принц, толкова силен и жизнен, има нужда от ръката му, за да се движи. Но ако си пожелаеш достатъчно силно, дали щеше да се движи самичък?
Един глас прекъсна играта.
— Тери, познай кой е дошъл!
На вратата се показа лицето на мама. Големите й тъмни очи му се усмихваха.
Той остави играта и без да бърза, тръгна към дневната.
Там имаше една леличка, седнала в големия стол до дивана. Когато го видя, тя се наведе напред, погледна го игриво и каза:
— Помниш ли ме?
Помнеше я, но я беше и позабравил. Отдавна не бе идвала. Тригодишната му главичка трудно съчетаваше такива редки посещения с определено лице.
Той отиде до майка си и се хвана за полата й. Хубавата леличка още му се усмихваше.
— След няколко минути ще свикне с теб — чу се гласът на мама някъде над него.
— Разбира се, че ще свикне — каза леличката. — Кога си идва Клиф, Джорджия?
— Сигурно в шест. Ако го пуснат. Ще останеш ли за вечеря?
— Няма да мога, съжалявам. Трябва да бързам — каза лелята. — Просто реших да се отбия, понеже бях наблизо.
Двете жени се разбъбриха. През това време момченцето се загледа в лицето на лелята. Имаше къдрава коса — руса, малко червеникава. Лицето й беше бяло-розово, с лунички и странни зеленикави очи, които сякаш си променяха цвета, докато тя говореше. Тези очи я правеха много красива — бяха по-интересни и от най-хубавото му топче с котешко око. Но най-красива беше усмивката й.
Сега той започна да си я спомня. Тръгна бавно по килима. Тя продължаваше да говори на майка му. Но когато той стигна до нея, тя протегна ръка и нежно го придърпа.
Сега той усещаше мириса й — миришеше му на нещо много свежо и приятно — и чувстваше бедрото й до крака си. Не беше като мама — тази леля беше много по-слаба. Ръката на рамото му беше нежна като мамината, но в пръстите й имаше някаква странна сила — той сега си ги спомняше. Тази леличка приличаше повече на момиче.
Сега тя се наведе и пошепна в ухото му:
— Мога да се обзаложа, че помниш как се казвам.
Той се сви смутено, но въпреки това изрече: