— Леля Лесли.
— Точно така — каза тя.
Сега, когато ледът беше счупен, той се чувстваше прекрасно в прегръдката й. Времето, изтекло от последното й идване, се стопи и тя сякаш никога не си бе отивала. Пак си беше тя — неговата леля Лесли, жената, която той обичаше почти колкото мама.
Малко по-късно, когато двете жени изпиха чая си, Лесли изведе момченцето на разходка. Първо обиколиха карето от къщи, после тръгнаха надолу по улицата към детската площадка в кварталния парк. Там имаше катерушки, въртележка и три люлки с тежки гумени седалки. Имаше и пързалка, пясъчник и пейки за майките.
Леля Лесли стоя и го гледа, докато той се спускаше по пързалката. Беше много весело да гледа как лицето й изведнъж изскача срещу неговото, когато той бързо слиза надолу. Тя стоеше клекнала, с ръце на коленете, и когато той изхвърчаше от пързалката, тя го хващаше и го гушкаше.
После му каза:
— Хайде да опитаме въртележката!
Той изтича пред нея и се покатери на седалката. Тя дойде след него и провери и двете му ръце, за да се увери, че се е хванал здраво за дръжките, после забута седалката — отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо.
Това бе любимото му возене. Виждаше лицето й — отново и отново — всеки път като лумване от цветове. Някак ставаше още по-красива от факта, че се изплъзва от погледа му — като картинка, която проблясва отново и отново, вместо нещо постоянно, което можеш да хванеш и да задържиш.
Беше различна от мама по много причини. Най-напред мама беше тъмна и топла, а Лесли беше висока и слаба, и светла. Когато беше по-малък, той я наричаше „светлата леля“.
Освен това двете жени бяха посвоему нежни и се различаваха по това. Мама беше по-разкошна, по-дълбока. Беше много приятно да легнеш в скута й и да потъваш. Леля Лесли беше стегната и лека. Когато те държи, чувстваш най-вече ръката й и усмивката й.
Но най-важното — мама беше винаги до него. Леля Лесли идваше много рядко. И всеки път, когато дойдеше, беше различно. Имаше по нещо различно в косата й, в дрехите й, и нещо различно в светлината на лицето й и на очите й.
Но, разбира се, момченцето също беше различно. При всяко нейно идване то ставаше все по-голямо, главичката му се пълнеше с цели потоци от нови мисли и чувства, които го отнасяха като порой. То постепенно я забравяше.
Но когато тя дойдеше, всичко това се променяше. Точно като калейдоскопа, с който той си играеше в стаята си, тя силно завърташе целия свят и щом спреше, всичките му цветове бяха на нови места, а по средата беше тя. Светът й правеше място — неочаквано, с радост, а цветовете грееха с нова сила, понеже тя бе там.
Лесли беше различна. Вместо успокоителната еднаквост на отминаващите дни тя носеше със себе си бляскавото различие на отделни дни — дни, отделени от отрязъци от време, които, когато я нямаше, сякаш изличаваха образа й като моливна гума, но появеше ли се, всичко си идваше на мястото и усмивката й го галеше както сега.
Те тръгнаха бавно из парка. Тя вече не му беше чужда. Той я хвана за ръка. Накрая спряха на тревистото хълмче под високия дъб.
— Искаш ли да легнем и да гледаме клоните на Господин Дъб? — каза тя.
Легнаха един до друг и погледнаха нагоре. Клоните бяха огромни и тихо пъшкаха над тях от свежия вятър.
— Мисля, че това дърво е много старо — каза Лесли. — Затова клоните му са толкова дебели.
Момчето не отвърна.
— Мога да се обзаложа, че е по-старо от нас двамата, взети заедно — каза тя и се обърна настрани, за да гледа момченцето. — Трябва да е видяло много неща. Съгласен ли си с мен?
— Да.
— Как смяташ, дали е тъжно или щастливо от всичко това, което е видяло?
— Не знам.
— Струва ми се, че не му е много весело — каза тя. — Много е старо. Но мисля, че все пак се усмихва. Когато не спи. Мога да се обзаложа, че спи по много. Как смяташ, дали сега спи или ни гледа?
— Не знам.
— Не знаеш ли?
Момченцето се усмихна. После каза:
— Гледа ни.
Майка му и Лесли се различаваха и в мисленето — точно както се различаваха по мириса, по усмивките и ръцете. Мама беше мила и винаги наричаше нещата със собствените им имена. Мама обясняваше нещата. Лесли също му ги обясняваше, но и му разказваше за тях, както сега за дървото. Правеше така, че да оживеят, караше ги да чувстват. Правеше ги странни, но интересни.
Почти сякаш имаше две майки. Мама беше майката у дома, майката на познатите неща и на приятно отминаващите дни. Леля Лесли беше майката на далечните неща, на промените, на живите неща, които можеха да чувстват.