— Днес виждаш ли маймунки? — попита тя.
Той погледна към клоните. Веднъж тя му говори за маймунки, които бърборели по дървото и скачали от клон на клон, и му го казваше така изразително, че му се стори, че ги вижда наистина. Оттогава маймунките бяха станали тяхна шега и когато и да погледнеха дървото, се сещаха за тях.
— Не знам — отвърна той.
— О, аз виждам много маймунки — каза леля Лесли. — Я виж онази, смешната, как си бели банана. Сега ще хвърли обелката върху нас, понеже ни смята за глупави. — Тя се усмихна и запя: — „На сборището на животните втората, когато всички птици и зверчета бяха на тревата…“
— „Голямата маймуна, на светлината лунна…“ — бавно припя Тери и млъкна, мъчейки се да си припомни края.
— „Тържествено си решеше косата“ — довърши тя, смеейки се, вместо него. После го прегърна. — Значи помниш!
Той се обърна настрани и я погледна в очите. Сега, когато го гледаше, блестяха много красиво.
— Лельо Лесли!
— Да?
— Когато порасна, ще се ожениш ли за мен?
Тя се засмя.
— Не е ли малко далечко? Може би когато пораснеш, няма да искаш да се ожениш за мен.
— Ще искам!
Тя се усмихна и протегна ръка да го погали по бузата.
— Тогава ще бъда най-гордата жена на цялата улица. Понеже ще съм женена за най-хубавия мъж.
Той отново легна по гръб. И двамата замълчаха. Ала разговорът им продължаваше.
Това беше още една нейна тайна. Можеше да говори, докато мълчи. Той бе открил това още отдавна. Тя можеше да седи до него на дивана или да ходи до него по тротоара. Докато той прескача плочите или пази равновесие по бордюра, и през цялото време да му говори, без да продумва и дума на глас.
Нещата, които идваха от нея, не бяха думи, а нещо като целувки — целувки, които означават разни неща. Целувки за времето, за бордюра, по който той се опитваше да пази равновесие, целувки за улицата, целувки за самия него.
Когато мълчаха така, му се струваше, че я познава най-добре. Беше прекрасно, но когато тя си тръгнеше, мълчанието изчезваше най-напред. А когато тя дойдеше отново, след седмици или месеци, то се появяваше последно — то беше нещо, което той винаги усещаше по щастието, което го изпълваше отвътре. Тя беше леличката на времето — различната леличка, леличката с безшумните думи.
„Да! — каза си той. — Когато порасна, ще се оженя за нея“.
Лесли прибра Тери вкъщи след един час, както беше обещала. Ставаше късно и той трябваше да си почине. Лесли по никакъв начин не искаше да обърква режима му. Искаше да бъде част от него, макар че идваше за малко и толкова нарядко.
Когато той се прибра в стаята си, тя остана да поприказва с Джорджия, която й показа последните му рисунки и любезно й даде някои от тях. Джорджия беше изключително чувствителна и разбрана жена. Лесли винаги си казваше, че дължи на Джорджия щастието да опознае Тери, понеже Клиф винаги се съгласяваше с жена си. Джорджия охотно споделяше сина си с Лесли и й имаше доверие, че няма да злоупотреби с този голям подарък.
Когато стана време за тръгване, Лесли прегърна Джорджия.
— Ще дойда пак след около месец.
После седна в колата и потегли по тихата уличка на предградието. Очите й се замъгляваха от сълзи и тя не виждаше нищо. Трябваше да спре веднага след завоя, за да ги изтрие.
Но когато спря, не можа да издържи и се разхлипа. Дълго плака, свита в колата до бордюра. Страхуваше се, че минувачите ще я видят и ще се чудят на тази разтърсвана от плач непозната в паркиралата кола. Но не можеше да спре.
Когато най-после се овладя, бавно потегли и се отправи към магистралата.
Мислеше за Джорджия Байер и милия й съпруг Клиф — младото семейство, осиновило Тери, когато Лесли се отказа от него шест часа след раждането му в една нюйоркска болница.
След внезапното си напускане на „Огълви, Торп“ в Чикаго Лесли тръгна към Ню Йорк. Тръгна напосоки, както караше натоварената с дрехите си кола по магистралата и две указателни табели над главата й й предложиха избор между ИНДИАНА — ИЗТОК и МИЛУОКИ — ЗАПАД.
Заживя в една мебелирана стая в Бруклин, докато изтече термина й. През тези забравени месеци се запозна с голяма част от Манхатън, бродейки безцелно от Сентрал Парк до Гринич Вилидж и обратно. Времето минаваше, но градът не й ставаше по-близък. По времето, когато влезе в болницата, знаеше, че ще напусне този район веднага след раждането на бебето.