Но когато почти случайно научи, че бебето й е осиновено от младо семейство в Лонг Айлънд, промени плановете си. Освободи стаята, наслуки се запъти към Джонсънвил и спря да обядва. Час по-късно си намери работа в градската библиотека и госпожа Бабидж я упъти към една почтена къща с апартаменти под наем.
Вече имаше нов дом.
В този момент нищо в живота й нямаше смисъл. Отчаянието и загубата я бяха откъснали от професията и надеждите й. Бе проследила сина си, понеже единствено той я свързваше с предишния й живот, който някога й се струваше толкова лесен. Единствено в него намираше лъч на надежда за себе си.
Първия път, когато посети семейство Байер, умираше от страх. Джорджия бе тиха млада жена с дълга черна коса, изразителни очи и мило лице. Когато Лесли й обясни положението, Джорджия каза, че трябва да поговори с мъжа си.
Клиф, приятен наглед млад мъж, който работеше в района като счетоводител, премисли нещата много сериозно и проведе дълъг разговор с Лесли.
Байърови се отнасяха с разбиране към Лесли, но бяха загрижени най-вече за доброто на осиновения си син. Решиха да направят опит — Лесли да им отиде на гости и да я представят на детето като „леля Лесли“ — далечна братовчедка на Джорджия. Разрешаваше й се да посещава момченцето през два месеца и да се сближи с него дотолкова, доколкото е допустимо за една далечна роднина.
Лесли виждаше, че Джорджия и Клиф много обичат Тери. Увери ги, че не иска нищо повече от възможността да се вижда с момчето, да знае нещо за живота му. Те бяха убедени в искреността й.
Първите няколко посещения бяха мъчителни за Лесли. Момченцето определено не я познаваше, не се нуждаеше от нея и не желаеше да я познава. Тя бе просто приятелка на родителите му.
Но после постепенно започна да проявява интерес към нея. Може би понеже чувстваше дълбочината на нейната любов, започна да я чувства и все по-близка. Тя играеше с него в стаята му, извеждаше го на разходка, разказваше му приказки. С невероятен такт и деликатност тя успя да изкове връзка между себе си и нежния му характер, без да се натрапва на самостоятелността му или по някакъв начин да застава между него и родителите му.
Към тригодишната си възраст момченцето вече й казваше „лельо“. Тя му изпращаше подаръци за рождения му ден и за Коледа, а майка му й изпращаше рисунките му, които Лесли окачваше по стените на кухнята и по хладилника.
Когато Рос Уилър веднъж видя рисунките при едно посещение в апартамента на Лесли, тя му обясни, че били от неин далечен племенник — синът на единствената братовчедка, с която била близка.
Посещенията все още й причиняваха мъка, въпреки че Лесли не искаше да се откаже от тях за нищо на света. Писмата на Джорджия, в които имаше снимки и новини за развитието на момченцето, рисуваха постоянна, успокоителна картина на едно малко човече, което винаги изглеждаше по един и същи начин в ума на Лесли. Но когато отиваше да го види, тя се смайваше от промяната, настъпила в него. Изглеждаше пораснало и променено и тя изпускаше толкова много от развитието му! И се срамуваше от нея — чувстваше я чужда и понякога едва я разпознаваше.
Но само час по-късно тънката нишка на връзката им така се заздравяваше, че те сякаш идеално се разбираха, сякаш никога не се бяха разделяли.
После тя трябваше да си тръгва и скъпата нишка отново се прерязваше. Когато се разделяше с него, сякаш цялото й сърце се късаше. Тя бързаше към къщи както този ден, за да се съвземе отново, за да преживее първите няколко часа далеч от сина си и да започне да очаква следващото писмо на Джорджия.
Ако не бяха Тери и родителите му, Лесли никога нямаше да дойде в Лонг Айлънд. Съдбата й отдавна щеше да я е отнесла далеч оттук. И тя никога нямаше да е познала сина си.
Сега обаче, когато имаше тази връзка с момченцето, колкото и тънка и неравномерна да беше тя, Лесли не можеше да понесе мисълта да се откаже от него. По странна ирония на съдбата тъкмо Тери й даваше сили да продължава да живее, да среща, макар и далеч от него, собственото си бъдеще, и да търси в миналото си не само болка и отчаяние, но и някаква опора.
Тя цял живот щеше да бъде благодарна на Джорджия и Клиф Байер за ценния подарък, който й бяха направили — подаръка да познае сина си. И никога никой нямаше да узнае нейната тайна.
С тази мисъл наум тя зави към магистралата и ускори колата. Въпреки че разстоянието от Джонсънвил и Рос Уилър до Фармингтън и семейство Байер бе не повече от час, на Лесли й се струваше, че е изминала дълъг път.