— Джордан!
Името му в устата й го стресна. Обръщаше се към него така само когато се касаеше за нещо много сериозно.
— Кажи, Мег.
— Щастието не идва често — започна тя, гледайки го изпитателно. — Понякога каца на рамото ти само веднъж. Заслужава си да се бориш за него. Заслужава си да правиш жертви.
— Знам! — каза той.
Тя стисна ръката му по-силно, сякаш не я бе разбрал, а може би се опитваше да не я разбере.
— Вече си жертвал достатъчно за щастието на другите — продължи тя. — Време е да помислиш за собственото си щастие. Ще го направиш ли? Ще го направиш ли заради мен?
Джордан почувства, че очите му се насълзяват. Сестра му знаеше, че краят й наближава. Цял живот се бе опитвала напразно да го отклони от упоритата гонитба на успеха, а той й се бе съпротивлявал. Сега чувстваше, че той е намерил изход от клопката, в която сам бе поискал да влезе. Искаше да му даде смелост, за да направи решителната стъпка. Но собствените й сили бързо се стопяваха. Тя го погледна умолително. Ръката й отслабваше в неговата, главата й падна назад върху възглавницата.
— Да — прошепна той до самото й ухо. — Ще направя както ми казваш. Вярваш ли ми?
Ала Мег бе вече в безсъзнание. Не можеше да го чуе.
Когато Джордан излезе от стаята, очите му бяха пълни със сълзи. За щастие в коридора нямаше нито сестри, нито пациенти и никой не го видя.
Той остана още половин час с доктор Джаф, после се качи в колата и отиде в къщата на родителите си. Целуна майка си и Луиз, които напразно се опитваха да го накарат да хапне нещо. Легна си рано.
Главата му бучеше. Мозъкът му бе като притъпен от мисли за Мег и за Лесли. Лицата им бяха пред очите му. От три часа се мъчеше да заспи. Лицето на Мег ставаше все по-неясно, но го викаше с още по-голяма изразителност и красота. Лицето на Лесли се приближаваше все повече и повече и зашеметяващо го привикваше към живота. Той се измъчваше, че обичайки Лесли така всеотдайно, захвърляйки всичко останало заради нея, изменя на миналото и на болката си. Но Мег, хубавата и нежна Мег го караше да живее точно този нов живот, въпреки че самата тя бавно се отдалечаваше от него. Никога не се бе чувствал така разкъсван, така щастлив, така отчаян.
Най-после, изпълнен с очакване да види сестра си отново на следната сутрин и любимата жена след няколко дни, Джордан заспа.
Когато Лесли разбра, че Джордан ще отсъства няколко дни, тя се възползва от случая, за да посети набързо баща си.
Том Чембърлейн не беше виждал дъщеря си от почти шест месеца и много се зарадва. Посрещна я на летището със старата си кола — същата, по която тя толкова бе работила, и я откара до вкъщи по правите, безкрайни, порозовели от ранния залез полски пътища.
— Колата вози добре! — усмихна се тя. — Но все пак една настройка няма да й навреди.
— Както и на мен — пошегува се баща й. — Ние двамата много си приличаме. Не сме вече млади, но не се даваме.
Лесли се усмихна. Татко й си беше все същият, въпреки че беше още посивял и оплешивял. Очите му блестяха от радост, че вижда отново дъщеря си. Изглеждаше изпълнен с енергия. В негово присъствие Лесли се чувстваше по-сигурна. Неотдавнашните събития така бяха преобърнали всичко в живота й, че познатото лице на баща й и непоклатимата му любов й действаха като успокоително и същевременно ободрително лекарство.
Но това посещение не се оказа толкова лесно, колкото Лесли очакваше. Първата вечер тя говори на баща си за „Уилър Адвъртайзинг“, повтаряйки това, което вече му бе писала в десетина писма: че в малката агенция й харесвало много повече, отколкото в голямата, конкурентоспособна „Огълви, Торп“, че Рос Уилър бил прекрасен началник, че другите момичета в службата й били много приятни, че било много по-приятно да познава всички дребни подробности по работата в една малка организация, отколкото да се губи в безличното множество на някоя огромна агенция.
Том Чембърлейн слушаше всичко това с усмивка. Виждаше, че Лесли е щастлива. Очите й възбудено искряха и това го озадачаваше. Той знаеше, че в миналото тя му е спестила някои мъчителни факти от живота си. Тази вечер подозираше, че крие от него нещо много положително, нещо, което ще го направи щастлив. Чудеше се кога ли ще му го разкрие.
На следната вечер излязоха да вечерят в „Хилтоп“ — популярен ресторант на около двайсет мили от Еликот, където сервираха бифтеци и рибни специалитети. Том Чембърлейн си облече най-хубавите панталони и риза и си сложи тънка вратовръзка. Лесли бе с дълга памучна пола, копринена блуза и изумрудената огърлица, подарена й от Джордан. Настроението беше празнично, но тя не можеше да събере смелост да каже на баща си причината за щастието си. Вместо това повтаряше старата история за смяната на работата си и за удоволствието от новия си, по-спокоен живот.