Дълбочината на измамата й създаваше нещо като преграда между тях, която й пречеше да се отнася с него както някога. Малкото момиченце в душата й искаше да избяга от бурния, изнервящ живот и да се сгуши в таткото от миналото, таткото, който така нежно я бе закрилял през детските й години. Но сега това беше невъзможно. Тя бе жена, имаше свои проблеми и свои тайни. И тези тайни я караха да скъса завинаги с миналото.
Най-лошото бе, че ставаше още по-трудно да избяга от кашата от лъжи, която бе забъркала, понеже животът й се бе променил, бе поел в невероятна посока, която поставяше под въпрос всичките й предишни схващания. Любовта й към Джордан Лазаръс поставяше на втори план кариерата й в рекламата, както и всичко останало в сърцето й. Тази последна тайна, която пазеше от баща си, просто пареше на устните й.
По пътя на връщане от ресторанта тя най-после се престраши.
Пътуваха с колата към къщи по тъмния полски път фаровете изпращаха ярките си снопове напред по шосето и царевичните поля от двете му страни. От време на време очите на някой заек или друго животинче проблясваха пред тях, после се скриваха в храстите наоколо.
Том погледна към дъщеря си. Тя се усмихваше нещо в себе си.
— За какво мислиш?
— Гледах фаровете — отвърна тя. — Когато бях малка и отивахме на гости у леля Алис или у Чет и Каръл, и после се връщахме вкъщи по тъмно, си мислех, че тези фарове са вълшебни. Начинът, по който пробиваха тъмнината… Мислех си, че ако поискат, са в състояние да осветят целия свят. Сякаш нищо не можеше да им убегне.
Баща й кимна. Не беше навикнал на абстрактно мислене, но се възхищаваше на способността на Лесли да се изразява с поетичен копнеж. Беше си такава още от малка и това й качество, заедно с невероятния й ум, бе неразделна част от нейния характер.
— Всичко, което заобикаля възрастните, често изглежда вълшебно на малките деца — каза той. — Ти имаше богато въображение и не бих се учудил, ако целият свят ти се е струвал вълшебен.
Тя се облегна назад, умилена от разбирането му. В този момент всички изкуствени прегради между тях изчезнаха. Той все още бе нейният баща, все още я познаваше донякъде най-добре от всички. Докато Том Чембърлейн бе на този свят, тя никога нямаше да се чувства самотна.
С тези мисли в главата тя заговори:
— Татко!
Той се обърна към нея.
— Да, мила? Какво има?
Гледаше я с очакване.
— Татко, аз имам приятел.
Том Чембърлейн се колебаеше. В този миг Лесли чувстваше, че той се досеща за всичко, което се е случило през изминалите години, може би дори за истинската причина за напускането й на „Огълви, Торп“. Чувстваше как той внимателно наднича в тайните й, точно както фаровете, които тогава й се струваха вълшебни, хвърляха победната си светлина сред тъмното поле и оголваха всичко пред себе си. Той дори може би виждаше повече, дори може би виждаше всичко.
Вече пристигаха. Той сви по покритата с чакъл алея, спря колата и прегърна Лесли.
— Толкова съм щастлив! Толкова съм щастлив, миличка!
В гласа му се чувстваше облекчение, сякаш знаеше, че в миналото е страдала от любов и сега пред нея се открива нова възможност.
Тя промълви, с лице до гърдите му:
— Аз също.
Той с обич я погали по рамото.
— С теб ли… работи?
Тя поклати отрицателно глава.
— Запознахме се по работа. Той е… той работи другаде.
Баща и се усмихна.
— Откога го познаваш?
— О!… Не много отдавна. От няколко месеца.
Тя започна да чувства, че лъжите, които я отделяха от баща й, постепенно се стопяват. Той й задаваше естествените въпроси, които всеки баща задава на дъщеря си, когато му съобщи, че е влюбена: „Кой е мъжът?“, „Какво работи?“, „Как се казва?“.
Тя не можеше да му каже повече подробности. Беше влюбена в известен мъж. Женен мъж.
— Кога ще се запозная с него? — попита той.
— О, още е рано — отвърна тя, облягайки се назад. — Още не сме… стигнали дотам. Но се надявам, че ще бъде скоро. Наистина. Сигурна съм, че ще го харесаш, татко. Той е прекрасен човек. И…
„И ме обича“. Думите дойдоха бързо до устните на Лесли и застинаха там. Тя просто още не можеше да ги произнесе.