— Вярвам ти! — каза баща й. — С нетърпение очаквам да се запозная с него. Но няма защо да бързаме. Аз мога да чакам. Щом ти си щастлива, миличка.
— О, щастлива съм! — извика тя. — Наистина съм щастлива! Никога не съм била толкова щастлива!
Той отново я прегърна.
— Мога да видя това дори и без очила. Отдавна не си изглеждала така, Лесли!
Тя кимна замислено. После каза:
— Да, знам.
Той дълго я гледа, мислейки за разстоянието между тях и може би за тайните, които се криеха в думите й. После хвана ръката й и я стисна. Тя му бе благодарна. Оставаха още неизречени неща, но любовта му все още можеше да я открие и да я стопли въпреки всичко.
Той излезе от колата. Тя го последва в къщата. Звуците от тъмното нощно поле я викаха отвсякъде, сякаш й казваха „Добре дошла“.
Докато Лесли и баща й влизаха в тихата къща в Илинойс, а Джордан седеше на стола и гледаше спящата си сестра в болничната стая в Пенсилвания, Барбара Лазаръс седеше на обширния диван в манхатънското си жилище.
На ниската масичка пред нея имаше пръснати снимки. Пликът, в който бяха пристигнали, се валяше на пода.
Барбара не гледаше снимките. Седеше, облегната назад, и мислеше. Изведнъж затвори очи. За миг се заслуша в шума от града отдолу — бръмченето на минаващ по алеята камион, внезапното просвирване на клаксон, приглушеното подвикване на минувач. И, разбира се, концерта на сирените, които в дисонанс си пригласяха от тъмнината на многолюдния, опасен остров.
Барбара се чувстваше необичайно спокойна. Радваше се на самотата си. Въпреки че през последните години самотата все по-малко й понасяше, тя все още й бе необходима, за да мисли трезво и да се съсредоточи както някога, когато се криеше в стаята си от баща си и се опитваше да се изолира от живота си с него.
Тя си пое дълбоко дъх, после още веднъж. Отвори очи и изправи гръб. Шумът от града се стопи. Цялото й внимание се насочи към снимките на масичката пред нея.
На някои от тях бе мъжът й.
На някои от тях — малко момче.
Но всички сякаш се обединяваха от една-едничка тема — образът на Лесли Чембърлейн.
31
Седмица и половина след завръщането си от Пенсилвания Джордан седеше с жена си у дома, в солариума на покрива, и отпиваше от чашата си.
Беше десет часът вечерта. От няколко години Джордан и Барбара бяха свикнали да идват тук след вечеря. Джордан пиеше арманяк, а Барбара — отлежало полусухо шери. Осветлението бе приглушено и през прозореца се виждаха Ист Ривър и тъмният силует на Рузвелт Айлънд.
По това време на вечерта двамата спокойно разговаряха и чакаха напрежението от изминалия ден да отстъпи място на умората, сънливостта да ги обори и да отидат да си легнат. Избягваха да говорят за сериозни неща. Предпочитаха да бъбрят за общи приятели, за роднини или за учудващо провинциалните ежедневни клюки в Манхатън.
Този път бе различно. Джордан бе казал на Барбара за Лесли и нямаше място за незначителни разговори. Трябваше да погледнат очи в очи истината за брака си.
Между тях не съществуваше нито насилие, нито конфликт. Вместо това цареше странно примирение. Джордан и Барбара правеха всичко възможно, за да се държат естествено. А това означаваше безброй малки жестове на подкрепа и обич, които всъщност бяха направили брака им възможен. Ала сега цялата тази нежност, всички малки навици на домашния живот, които ги свързваха, се обагряха с нещо ново. Понеже сега цялото им съвместно приключение бе обречено. Обречено от любовта на Джордан към Лесли Чембърлейн.
Джордан не преувеличаваше, когато казваше на Лесли, че Барбара приема нещата много добре и с голямо разбиране.
„Радвам се, че те имах — бе му казала тя. — Но аз нямам никакви претенции към теб. Винаги съм го знаела. Винаги си бил свободен да си отидеш — когато си поискаш.“
Колко смело бе сдържала сълзите си, докато говореше! Джордан й се възхищаваше и й съчувстваше.
Тази вечер те бяха седнали в полутъмния солариум, загледани мълчаливо в огромния град, свързвани от странно чувство на отмираща близост.
Джордан прочисти гърлото си.
— Днес видях братовчедка ти.
Барбара го погледна учудено. Той говореше за втората й братовчедка Рене Арчър, порядъчно глупава дама от хайлайфа, чиито задължителни визити при Барбара през отпуските и по различни семейни случаи бяха неизчерпаем източник на досада.