— Къде? — попита тя.
— В „Плаца“ — отвърна той. — Къде другаде? Тя ме представи на някакъв граф и на сума ти други хора. Имаха вид на много гъсти с графа. Май че ще има съпруг номер пет.
Барбара кимна.
— Тя няма да се спре. Сдъвква ги като бонбони и ги изплюва. Аз познавам графа. Много приятно момче. Лошо му се пише. Мислех, че има малко повече мозък в главата си.
Двамата замълчаха. Барбара поднесе шерито към устните си, но не отпи от него. Ръката й се върна в скута. Тя погледна към мъжа си.
— Джордан, тя ще те направи ли щастлив?
Джордан въздъхна. Образът на Лесли незабавно се появи в съзнанието му — усмихнат, неустоим. Беше му някак неловко да седи в тъмното и Барбара да го пита за жената, която обича. Сърцето му се късаше от съжаление към Барбара. И все пак любовта му към Лесли бе по-силна от всичко друго.
— Да, ще ме направи — отвърна той: — Тя ме обича. И е прекрасен човек. Ти би я харесала.
„Би се гордяла с нея“. Джордан не произнесе тези думи, но те прекрасно изразяваха чувствата му. Ако Барбара познаваше Лесли, ако наистина я познаваше като него, тя щеше да се гордее с нея, както и той се гордееше. Любовта му към Лесли далеч надвишаваше физическото увлечение. Той я обичаше за качествата, на които всеки би се възхищавал — смелостта, честността и човечността й. В начина, по който Лесли живееше живота си и се раздаваше на другите, имаше нещо толкова смело! Джордан никога преди не бе виждал по-добро качество, затова, когато бе с нея, я уважаваше безкрайно за това.
Как му се искаше да говори за тази й добродетели пред Барбара! Искаше му се да възхвалява Лесли пред нея, да споделя с нея възхищението си към Лесли, като момче, което описва новото си гадже пред най-добрия си приятел. Но това щеше да й причини болка. Той можеше единствено да я уверява, че е избрал жена, която ще го направи щастлив. Понеже знаеше, че Барбара желае той да е щастлив. Бе готова да се откаже от него, за да е щастлив.
Отново настъпи мълчание. Тъмнината сближаваше Джордан и жена му, но напредващото време и неизбежната раздяла ги правеха чужди един на друг. С всеки изминал ден им ставаше все по-трудно да живеят заедно. И все пак не му се искаше още да изгубва Барбара. От четири години тя бе негов другар и довереник. Щеше да му липсва.
— Отивам да си лягам — каза тя. — Изморена съм.
Целуна го по бузата и излезе. Той остана за миг, потънал в мисли, все още разкъсван между съблазнителния образ на Лесли и спомена за тъжното, изпълнено с разбиране лице на Барбара.
Довърши брендито и влезе в спалнята с намерението да вземе душ. Барбара седеше на леглото по нощница и държеше книгата, която напоследък четеше — избраните разкази на Съмърсет Моъм. Той й ги беше подарил за рождения ден миналото лято.
Сякаш не знаеше какво да прави — не си лягаше и държеше книгата някак нервно. Погледна към Джордан. Той стоеше в рамката на вратата и разкопчаваше ризата си.
Очите й се изпълниха със сълзи.
— О, Джордан! — изплака тя.
Той отиде до нея, прегърна я и обсипа лицето й с целувки. Вкусът на сълзите й го изпълваше с ужасна тъга.
— Толкова ще ми липсваш!
Мъката й бе толкова силна, че Джордан почувства как собствените му очи се навлажняват.
Забелязвайки вълнението му, тя зарови лице в гърдите му, както бе правила толкова пъти в миналото. Загали го мило, сякаш за да го успокои. Той почувства стария майчински пламък на нежността й. Тя сякаш се опитваше да зареди детето си с майчина любов, преди да го пусне само по широкия свят.
И някак топлината на гърдите й, сладостта на милувките й се превърнаха в целувка. Джордан я прегръщаше, целуваше устните й и я притегляше по-плътно до себе си. Тялото й сякаш се разтапяше в неговото. Гърдите й, голи под нощницата, се притискаха в неговите гърди. Езикът й свенливо се плъзна в устата му. Обзе го непозната страст, родена от обичта му към нея, от любовта му към Лесли и промяната, настъпваща в живота му.
За миг той се запита дали тя ще може да го понесе, дали той самият ще го понесе. Но тя го бе хванала така здраво, а тялото й бе толкова топло и меко!
— Само веднъж! — простена тя, прегръщайки го силно. — Само веднъж, Джордан! Моля те, за да си спомням за теб…
В слабините му се надигаше гореща вълна. „Каква ирония — казваше си той. — Да притежавам жена си, когато ще се разделям с нея!“
Страхуваше се да не я уязви, прониквайки в последната й тайна. Още повече сега, когато Лесли го притежаваше завинаги.