Но целувката на Барбара ставаше все по-страстна, а ръцете й се спускаха под кръста му и нежно го притегляха.
— Само веднъж, скъпи! — шепнеше тя.
Той се пресегна и изгаси лампата.
В момента, в който нощната лампа в спалнята на Джордан угасна, Рос Уилър остави Лесли Чембърлейн пред къщи.
Бяха прекарали голяма част от вечерта в службата — преглеждаха сметките със счетоводителя на Рос. Това ставаше веднъж в годината и Рос изпитваше ужас от цялата работа, понеже не можеше да работи с цифри.
Скоро след постъпването на Лесли той я попита дали има нещо против да помага при прегледа на счетоводните книги. По това време той вече започваше да зависи от нея в почти всяко отношение. Тя се бе съгласила с радост и скоро познаваше много по-добре от него счетоводните сметки и режийните на агенцията. Присъствието й тази вечер бе изключително необходимо.
— Безкрайно ти благодаря, миличка! — обърна се той към нея. — Ти ме спаси. Не знам как съм се оправял, преди да дойдеш ти.
— О, не си чак толкова зле! — каза тя. — Просто нямаш достатъчно доверие в себе си. Няколко колонки цифри са нищо работа за такъв голям и силен мъж като теб. Просто се нуждаеш да ти го напомням по-често.
Рос я съзерцаваше в тъмната кола.
— Нуждая се от теб за много повече неща.
Никой не проговаряше. Той имаше предвид и сърцето, и работата си и тя го знаеше. Той чакаше отговор на предложението си. Рос бе търпелив, но си даваше сметка на какво може да се надява, правейки предложение за женитба на момиче като Лесли.
Беше направил зависещото от него и му оставаше само да чака дали тя ще склони да се омъжи за един стар мъж. Непрекъснато се страхуваше, че тя ще срещне някой по-млад и по-подходящ от него.
Лесли се чудеше дали той подозира, че е влюбена в друг. Не можеше да скрие новата светлина, която напоследък грееше в очите й. Всички в службата я бяха забелязали и коментираха. Лесли се стараеше да приема закачките шеговито.
От една страна, й се искаше Рос да си мисли, че е доволна от работата и затова вече не е тъжна и се е превърнала в нов човек. От друга страна обаче, се страхуваше, че той може да го изтълкува като отговор на предложението си, понеже това можеше само да утежни мъката му, когато се наложи да му откаже.
С тези мисли в главата си Лесли се държеше на разстояние от Рос, правейки се на лекомислена, и отбягваше въпросителните му погледи и окончателния си отговор, който щеше да го нарани. Не можеше да се насили да мисли за това. Сърцето й бе прекалено заето с вълнения около любовта й към Джордан Лазаръс, за да мисли за живота, който щеше да жертва заради него.
— Не знам ти как си, но аз едва се държа на краката си. Трябва да си легна, за да забравя за всички тия цифри — каза най-после тя.
— Аз също — каза Рос с лека нотка на неудобство в гласа. — Наспи се хубаво и не идвай на работа, преди да си си отпочинала. Ще се оправим и без теб за няколко часа.
— Разбира се.
Той прекрасно знаеше, че го лъже. Щеше да дойде рано — усмихната и весела. Сигурно щеше да бъде първа. Отдавна познаваше издръжливостта и чувството й за отговорност. Никой не работеше повече от Лесли, никой не се грижеше повече за работата от нея.
Тя излезе от колата и с бодра стъпка тръгна към блока си. Той знаеше, че тя не може да го види, и си позволи да се порадва на дългите й, красиво оформени крака, на стройния й гръб под лекото сако, на прекрасната къдрава коса, окръжаваща бялото й лице. При мисълта колко я желае, каква част от него живее с мисълта, че я обича, че трябва да я притежава, го изпълни болка.
Изпита мъка, когато тя влезе в сградата и се скри от погледа му. После запали колата и тръгна.
Лесли стоеше в преддверието и отваряше пощенската си кутия. Както обикновено нямаше много поща за нея. Рекламна листовка от застрахователна компания, формуляр за подновяване на абонамент за списание по реклама, което тя получаваше, телефонна сметка. Нямаше писмо от баща й, с когото наскоро се беше виждала. Нямаше да й пише поне още седмица-две.
Тя тръгна нагоре по стълбите към апартамента си. В коридора й се стори необичайно студено. Това бе странно след доста горещия ден.
В апартамента й бе тихо. Трябваше да търси пипнешком ключа на стената, за да запали лампата. Пред очите й се разкри дневната — бедна, но уютна с поизтърканите диван и кресла, олющените стари маси и евтините пейзажи в рамка. Лесли бе купила всичко втора употреба — на разпродажби, когато се бе преместила тук. Докато работеше в библиотеката, бе твърде потисната, за да мисли да заменя каквото и да било, а сега, когато Рос и агенцията й отнемаха толкова време, бе твърде заета, за да се занимава с това.