Скоро щеше да се наложи да се освободи от всичко и да си намери нещо по-представително. Но за момента тя изпитваше странно задоволство да се връща всяка вечер към всичко това у дома си. Очуканите мебели й напомняха за собствения й разбит живот. Точно като нея те бяха преживели доста неща и все пак бяха оцелели.
Сега, когато бе срещнала Джордан и в сърцето й бяха настъпили толкова промени, съвсем нямаше време да мисли за старите мебели. Точно като Мол от „Вятърът във върбите“, една от любимите й книги, това старо малко жилище я привличаше. Тя вече го беше изоставила в мислите си и все пак то бе единственият й дом.
Тя бързо влезе в спалнята си и се съблече. След часовете, прекарани над счетоводните книги, се чувстваше потна и изпоцапана с мастило. Захвърли дрехите в коша за мръсно бельо и гола изтича до банята.
Тъкмо затваряше вратата, когато й се стори, че чува някакъв шум. Тя неволно потрепери и цялата й кожа настръхна. За миг наостри слух, но не се чуваше нищо. Тя реши, че шумът е долетял от съседен апартамент или просто самата сграда уляга.
Нещо я накара да заключи вратата на банята. Набързо взе душ, изпита наслада от топлата вода по тялото си, и си изми косата. Когато излезе изпод душа, огледалото бе замъглено от парата. Тя се избърса с кърпата, облече хавлията си и отвори вратата. Потискайки неволното напрежение в себе си, огледа дневната — беше тихо и празно както винаги.
Изсуши бързо косата си, отиде в стаята, за да запали нощната лампа, и се върна в дневната, за да изгаси осветлението. Неизвестно защо й се струваше, че усеща нечие присъствие. Провери секрета на входната врата. Всичко беше наред. Беше заключила още при влизането си.
Усмихвайки се снизходително на самата себе си, тя си легна и отвори книгата, която четеше. Беше я взела от библиотеката. Миналата събота й я завери госпожа Бабидж, бившата й работодателка. Лесли започна да чете, но скоро осъзна, че очите й са твърде изморени от часовете над счетоводните книги, за да чете. Тя въздъхна и затвори книгата.
Дълго лежа в леглото, загледана в стаята с малкото бюро и тоалетната масичка със снимките на майка й и баща й. Казваше си, че скоро тази стая, този апартамент, дори този град ще бъдат за нея само спомен. Това бе нейната стартова площадка към новия живот.
Тя се протегна, за да изгаси лампата. В този момент отново я обзе неясна тревога. Тя дръпна ръката си и остави лампата запалена. Ослуша се внимателно и огледа стаята. Нещо я караше да стане и да погледне отново и в дневната, но не го направи, разкъсвана от презрение към самата себе си и от панически страх да отиде в съседната стая.
Накрая изгуби търпение, изгаси и си каза: „Успокой се! Много работиш напоследък!“.
Чудеше се дали причината за този пристъп на безпокойство и ужас не се крие в дълбокото изпитание на чувствата й в последно време. Може би тази вечер й беше така страшно в собствения й дом, понеже обичайният й живот бе застрашен от новата й любов.
Тя се замисли над този въпрос. Топлите стени на стаята й кръжаха около нея. Скоро сънят забули мозъка й и пред очите й изникна образът на Джордан Лазаръс, който сладостно я поведе към света на мечтите.
Миг по-късно тя спеше дълбоко.
Тя не намери в съня мечтаната отмора. Присъни й се, че се намира на „Мег“ заедно с Джордан. Бореха се с вятъра и се опитваха да плават, но непрекъснатите вълни, идващи откъм ръкава, ги заливаха с пръски и им пречеха да си вършат работата. Джордан й даваше някои наставления, но пръските продължаваха да заливат лицето й и удавяха думите му.
Тя се опита да премине по палубата и да стигне до него, но той отчаяно й махаше да остане на мястото си. Крещеше и повтаряше едни и същи думи, ала вълните влудяващо и неизменно потушаваха предупредителните му думи.
Изведнъж се събуди. Плясъкът на вълните се превърна в пронизителен звън. Тя се пресегна да натисне будилника с мисълта, че вече е сутрин. Но звъненето продължаваше.
Стана и все още полусънена тръгна, залитайки, към дневната, където телефонът непрестанно звънеше. Не забеляза часовника на етажерката. Беше два часът през нощта.
— Ало? — проговори сънено тя.
— Лесли, ти ли си?
— Да, аз съм.
Отначало тя не позна гласа отсреща. Тревогата го бе променила.
— Лесли, тук е Джорджия Байер. Случи се беда.
Лесли изведнъж се събуди напълно. Явно ставаше дума за Тери.