— Какво има? Нещо с Тери ли? Как е той?
Настъпи мълчание, изпълнено и от двете страни с тревога. Лесли някак вече знаеше, че се е случило нещо ужасно.
— О, Лесли! — изхлипа Джорджия. — Няма го. Някой го е отвлякъл. Тери го няма!
32
От момента, в който Джорджия каза на Лесли какво се е случило, сякаш всичко се обърка.
Лесли едва разбираше полуистеричния говор на Джорджия. Трябваше Клиф да вземе слушалката, за да й обясни как сложили Тери да си легне както обикновено в осем и половина, как той си спял спокойно, когато Джорджия го погледнала към десет. Но когато Клиф се събудил в един през нощта и надникнал в стаята му, леглото му било празно.
Байърови незабавно повикали полицията и пет минути след обаждането на Клиф пристигнала шерифската кола.
Лесли все още стоеше в дневната, с телефонната слушалка в ръка и слушаше разказа на Клиф, когато се позвъни на вратата. Тя остави телефона, за да се обади по домофона. Беше полицията.
Лесли отвори на полицаите и ги покани — бяха двама следователи и двама неуниформени. Докато слушаше Клиф, следователите я гледаха с непроницаеми лица и чакаха да свърши. Тя бе толкова безумно разтревожена за Тери, че изобщо и не помисли да се смути от факта, че четиримата я гледат по пижама.
— Клиф, полицията е тук — каза най-после тя.
— Знам. Казаха, че ще дойдат при теб, за да ти съобщят.
Лесли кимна, без още да може да направи логическата връзка с присъствието на полицаите в дома й. Поиска отново да говори с Джорджия и се опита да я успокои, че всичко ще се оправи. Но слушалката в ръката й неконтролируемо трепереше. А когато най-после остави телефона, си даде сметка, че почти от самото начало на разговора е плакала.
Единият от двамата следователи се приближи до нея. Явно той бе началникът.
— Госпожица Чембърлейн? Аз съм следовател Хърт. Това е следовател Стоукс, а това са полицаите Валънтайн и Маккан. Доколкото разбирам, господин и госпожа Байер са ви съобщили какво се е случило.
— Да — каза Лесли. Лицето й все още бе облято в сълзи. Тя погледна следователя. Имаше изхабен вид, бе на около четирийсет, възпълен, с много късо подстригана коса. Но най-силно се набиваше в очи зоркият му поглед.
— Вие знаете ли нещо за това? — попита той.
— Нещо за… — заекна Лесли, бършейки сълзите си. — Само това, което Джорджия ми каза. Разбрахте ли… искам да кажа знаете ли… искам да кажа… — Тя отчаяно търсеше думите си.
— Може би най-добре е да дойдете с нас — каза следователят. — Сигурно сте много разтревожена.
Лесли кимна. Втурна се бързо в стаята си, за да облече нещо. На вратата се сблъска с един от неуниформените полицаи, който излизаше от стаята й. С периферното си зрение забеляза как другите делово се движат из апартамента.
Тя все още не можеше да осъзнае какво става. Чак когато излезе и се озова пред недоверчивите и изпитателни погледи на четиримата полицаи, й стана ясно, че са дошли, за да разберат дали самата тя не е отвлякла Тери.
— О! — изстена тя и доближи ръка към устата си. — Аз не мислех, че… Джорджия каза ли ви за мен?
— Да, госпожице Чембърлейн — отвърна следовател Хърт.
— Защо най-добре не дойдете с нас?
Бършейки смутено сълзите си, Лесли излезе с полицаите.
Час и половина по-късно Лесли бе в къщата на Джорджия във Фармингтън.
Бе прекарала само половин час в полицейското управление, отговаряйки на въпросите на следователи Хърт и Стоукс. Очевидно неописуемата й тревога ги бе убедила, че няма нищо общо с отвличането на Тери Байер. Тя бе в толкова тежко положение, че отнякъде доведоха една полицайка, която се зае да я утешава.
След като набързо я разпитаха за раждането на Тери, осиновяването му от семейство Байер и връзката й с тях, следователите я откараха до къщата на Джорджия. Там имаше още няколко полицаи — и цивилни, и униформени. В къщата цареше мрачно безредие — полицаите влизаха и излизаха, говореха по телефона и си даваха един другиму заповеди.
Джорджия си бе възвърнала самообладанието в достатъчна степен, за да запознае Лесли с подробностите и да разговаря смислено с полицаите. Но както бе седнала до Клиф на дивана в дневната, тя изглеждаше като огледален образ на вълненията на Лесли. Говореше логично, но ръцете й трепереха и от очите й се лееше непрестанен поток от сълзи.
Лесли седеше на дивана до тях и тримата отговаряха на въпросите на полицаите и повтаряха отново и отново едни и същи неща. Обясняваха живота си с Тери, продължилата връзка на Лесли с момчето, и постоянно твърдяха, че нямат никаква представа кой и защо би могъл да отвлече Тери.