Разпитът продължи през останалата част от нощта. Никой не изглеждаше изморен. Самата Лесли сякаш се успокояваше от въпросите на полицаите, понеже те я отвличаха от ужаса, който отвътре я разяждаше.
Когато зората обля прозорците с тягостна сива светлина, Джорджия стана, за да направи кафе. Бяха надошли още полицаи и полицайки. Един от тях бе донесъл няколко кутии с понички за цялата група, разположена в къщата.
Лесли се сети да се обади на Рос чак към девет сутринта. Той не се учуди, че му звъни по телефона, понеже й бе предложил да остане да се наспи добре. Но когато тя му каза, че ще се наложи да отсъства целия ден по семейни причини, той се обезпокои.
— Какво има, миличка?
— О, просто братовчедка ми — отвърна тя. — Момченцето й е болно. Трябва да помогна за някои неща. Надявам се, че утре ще бъда на работа. Ако не успея, ще се обадя. Съжалявам, че те оставям в такъв критичен момент!
— Няма проблеми. Ще се оправим. Но ти се обади, за да ми кажеш какво става.
Докато То слушаше, Лесли започна да се чуди дали от полицията са се свързали с него за сведения. Вероятно бяха решили да говорят с работодателя й, предвид неотложния случай на Джорджия и подозренията към самата Лесли. Не й достигна смелост да попита Рос за това, а и гласът му звучеше напълно нормално, което я успокои и тя реши, че никой не му се е обаждал.
Тя се постара да говори колкото може по-кратко и прекара остатъка от сутринта на дивана до Джорджия, наблюдавайки движенията на полицаите из къщата. Чак когато Клиф пошепна нещо на ухото й, тя си даде сметка, че полицаите очакват телефонно обаждане с искане на откуп. Тази мисъл отново я изпълни с паника и тя трябваше да търси подкрепа у Клиф. Но по очите му личеше, че надеждата бавно го напуска.
Сега бе неин ред да се покаже силна.
— Всичко ще се оправи, Клиф! Сигурна съм! — опитваше се да звучи убедително тя. Но собствените й думи й се струваха безсъдържателни.
Денят се точеше. Лесли, Джорджия и Клиф ту губеха надежда, ту взаимно се окуражаваха, а полицаите стояха наоколо във все по-небрежни пози. Телефонът често звънеше, но не се случваше нищо ново. Ужас изпълваше къщата, подобно на отровен газ.
Лесли бе спала много малко и към края на следобеда остана без сили. Почти не бе докоснала супата, направена от Джорджия за обед, и с мъка отхапа от сандвича, приготвен за вечеря от един от полицаите.
По настояване на Джорджия Лесли склони да се прибере вкъщи и там да чака известия. Чувстваше, че въпреки обичта си Джорджия се изнервя от присъствието й и ще се чувства по-добре сама. Двамата с Клиф трябваше да останат насаме с мъката си. Тя само им пречеше.
Двама от полицаите я откараха до вкъщи по градската магистрала. Чувстваше се като престъпник, седнала отзад в полицейската кола, преградена с желязна решетка. Безсънието я изнервяше. Мислите й ставаха нелогични.
Полицаят я отведе до входната врата и каза:
— Опитайте се да поспите. Щом получим някакви новини, веднага ще ви се обадим.
Лесли им даде служебния си телефон, макар дълбоко да се съмняваше, че ще бъде в състояние да отиде на работа на другия ден. Стоеше в преддверието и наблюдаваше как полицейската кола бавно се отдалечава по улицата. Чувстваше се ужасно сама. Чак сега си даваше сметка, че настоявайки да я изпратят вкъщи, Джорджия и Клиф, въпреки личната си трагедия, я обричат на влудяваща самота.
Докато пъхаше ключа си във входната врата, тя започна да мисли да се обади на Рос още същата вечер и да му разкаже цялата истина за Тери и миналото си, просто за да получи съчувствие от друго човешко същество и да не се чувства сама.
И тя наистина щеше да се обади, ако още преди да си влезе вкъщи, не се бе случило нещо, което й попречи.
Когато влезе във входа, тя отключи пощенската си кутия. Намери едно списание, две рекламни листовки и малък бял плик с името й, надраскано с печатни букви. Лесли го отвори почти без да мисли.
Съдържанието му силно я озадачи. Бележката гласеше:
„Влезте в телефонната кабина на ъгъла на Мейн и Уолнът. Уверете се, че не ви следят. Вземете със себе си лист и писалка. Направете го веднага.“
Лесли не можете да си поеме въздух. Бележката направо подскачаше в треперещите й пръсти, досущ като листата, движени от вятъра отвън.
Тя дълго се колеба, вторачила поглед в написаното. Помисли да си влезе и да повика полицията. Трябваше незабавно да им каже. Но нещо й подсказваше, че дори в този момент я наблюдават. Не можеше да поема рискове, когато се касае за безопасността на Тери.