Тя отново излезе и забързано измина разстоянието между трите пресечки, които я деляха от телефонната кабина. Когато пресичаше тихите провинциални улички, незабелязано се оглеждаше. Явно никой не я следеше.
Когато пристигна, духаше хаплив нощен вятър. Тя влезе на завет в кабината. Очите й запримигаха, докато навикнат със светлината. Тя тъкмо отвори чантата си и намери писалката и тефтерчето си, когато телефонът иззвъня и я стресна. Тя зачака, невярваща, докато не я разтърси второ позвъняване. Тогава вдигна слушалката.
— Ало?
— Лесли Чембърлейн?
Беше мъжки глас. Звучеше рязко и може би бе преправен.
— Да, да, аз съм. Кой е насреща?
— Искаш ли да видиш отново момчето? Искаш ли да се върне вкъщи живо?
— Да! Да! Кой е насреща? — тя почти крещеше в слушалката. — Какво искате?
— Имаш ли нещо за писане?
— Да, имам. Кажете какво искате!
— Вземи писалката и пиши каквото ти кажа. Всяка дума точно както я кажа. Когато свърша, ще ми прочетеш всичко. Ясно ли е?
— Да, да, готова съм.
Лесли дишаше забързано, на пресекулки. Гласът беше зъл и решителен.
Тя написа първите думи, както й ги продиктуваха. Ръката й трепереше. Отначало думите нямаха никакъв смисъл. Звучаха й непознато, сякаш бяха на друг език.
После, когато осъзна какво е написала, безпокойството й премина в отчаяние.
Гласът продължаваше да диктува. Тя продължаваше да пише, а очите й се пълнеха със сълзи. Диктовката продължи не повече от три минути, но й се стори като вечност от страдание. Имаше чувството, че всичко около нея се сгромолясва, разрушавано от собствената й ръка, под командата на безплътния глас в ухото й.
Когато свърши, тя прочете всичко на глас, дума по дума. Гласът на няколко пъти я прекъсна, като я караше да повтори написаното. Чак когато повтори всичко три пъти, събеседникът й се задоволи.
— Сега си иди вкъщи и го напиши на хартия за писма. Изпрати го препоръчано. Когато писмото се получи, момчето се връща вкъщи. Ако стане нещо, момчето умира. Ако покажеш писмото на ченгетата или им кажеш за нашия разговор, момчето умира. Разбра ли?
Лесли отново погледна написаното. Цялата беше като парализирана. Всичко й се струваше нереално. Всичко, освен написаното.
— Да, разбрах — каза глухо тя.
— Изпрати писмото веднага.
Разговорът прекъсна.
Писмото, изпратено от Лесли, бе доставено на указания адрес само няколко часа след пускането му в джонсънвилската поща. Разстоянието бе кратко.
По-малко от шест часа след това Тери Байер бе открит от Фармингтънската полиция на една пейка на автобусна спирка само надве пресечки от полицията. Беше цял и невредим.
Върнаха го на обезумялата му майка, която го обсипа със стотици целувки, даде му празнична вечеря и да яде до насита от любимия си сладолед, изкъпа го и го сложи да си легне, след което самата тя изпадна в истерия и се наложи семейният лекар да я изпрати да си легне с голяма доза успокоително.
Минути след обаждането от полицията Клиф Байер телефонира на Лесли Чембърлейн и през сълзи й съобщи:
— Тери е в безопасност. След малко ще го доведат. Искаш ли някой да дойде да те вземе?
Нямаше никакъв отговор. Клиф се чудеше да не би да е припаднала.
— Лесли, чуваш ли ме?
— Да, Клиф — отвърна Лесли с учудващо спокоен глас. — Не изпращай никого. Вие с Джорджия имате нужда да бъдете с него насаме. Аз ще дойда утре вечер, ако е удобно.
Клиф й разказа в общи линии подробностите по завръщането на момченцето, после я посъветва да се опита да поспи и затвори телефона.
Лесли го послуша. През последните две денонощия й се бяха събрали не повече от три часа сън. Бе съсипана от умора и отчаяние, затова си лежа и се унесе в дълбок, но неспокоен сън.
Беше свършила това, което чакаха от нея. Тери бе в безопасност.
Но осигурявайки бъдещето на сина си, тя бе пожертвала безвъзвратно своето собствено бъдеще.
Същата вечер Джордан Лазаръс се върна от работа много късно.
Дълго стоя пред бюрото си, във висините над Манхатън, препрочитайки писмото, което следобед бе получил с препоръчана поща. Известно време гледа към телефона, дори в един момент се пресегна към слушалката. Но не я вдигна.