Бащата на Лесли почина.
Известието дойде по телефона в службата. Лесли взе слушалката, изслуша мълчаливо невидимия си събеседник, отговори утвърдително, отиде при Рос и му каза:
— Баща ми е починал. Трябва да си ида вкъщи и да уредя погребението. Ще ми трябват няколко дни.
Рос я прегърна.
— Разбира се, миличка. Можеш да отсъстваш колкото искаш. Да дойда ли с теб? Може да ти бъда полезен.
Той знаеше, че Лесли няма никой друг на света, освен баща си. Можеше да си представи колко самотна щеше да се чувства през следващите няколко дни.
Тя поклати глава.
— Ще се оправя и сама. Освен това тук имат нужда от теб.
Той знаеше, че е права. Рос и Лесли понасяха тежестта на цялата работа. Достатъчно трудно щеше да бъде да се справят няколко дни без нея. Щеше да се наложи самият той да работи извънредно.
— Сигурна ли си? — попита той, мислейки за мъката, с която бе живяла през последните месеци.
— Разбира се.
Сдържаното изражение на лицето й стана още по-непроницаемо, сякаш за да скрие всичките й чувства. Нямаше и следа от открита скръб по смъртта на баща й. Мъчеше се да изглежда безизразна и експедитивна.
— Е, добре тогава — каза той, като все още я държеше за раменете. — Но ще ми се обаждаш всяка вечер. Обещаваш ли?
Тя се усмихна и го погали по бузата. После се пошегува:
— Окей.
Но в усмивката й нямаше веселие.
Том Чембърлейн бе умрял от скъсване на аневризъм, което учуди всички, включително и интерниста. Бе починал мигновено и почти безболезнено.
Отначало загубата на баща й донесе на Лесли известно избавление от агонията, която я мъчеше от месеци насам. Образът на Джордан Лазаръс остана на заден план, замъглен от новата й мъка. Тя се чувстваше някак пречистена и дори успокоена, сякаш всепоглъщащата скръб й действаше като чудотворен наркотик.
Когато пристигна на летището в Еликот, тя бе спокойна и уравновесена. Посрещна я нейна далечна леля. Старите улици на градчето отминаваха покрай прозорците на колата и й се струваха чужди и безрадостни, погребани под тежестта на годините, изминали от времето, когато бяха реалност за нея.
Някои роднини от семейство Чембърлейн се бяха събрали в къщата на Том Чембърлейн, за да й изкажат съболезнования. Всички й се сториха много остарели и също се вписваха в овехтелия, някак нереален вид на старите улици и околните къщи.
Всички се гордееха с куража на Лесли и с милото й държане. Тя ги прегръщаше един по един и ги разпитваше за децата им и за провинциалните им грижи. Незабавно пое в свои ръце всичко по погребението и още първата вечер отиде при собственика на погребалното бюро, господин Норвел.
Преди двайсет години същият господин Норвел бе затворил ковчега на майка й. Присъствието му в този момент придаваше нещо особено зловещо на процедурата. Лесли бе пътувала къде ли не, бе видяла много неща, бе преживяла сътресения, които завинаги я бяха променили. И все пак господин Норвел, старото му погребално бюро, съчувственото му поведение бяха останали непроменени. Косата му бе пооредяла, брадичката му бе увиснала от възрастта, но всичко останало си бе същото.
Тази посърнала еднаквост, отразена в лицата на тези, които познаваше, и във вида на града, бе именно наркотикът, който притъпяваше чувствата на Лесли. Тя се държеше като образцова домакиня с приятелите и роднините, които бяха там, за да изкажат съболезнования. Повечето от тях й казваха хубави думи за Том, за трудния му живот, за починалата му жена, след което започваха да й досаждат с дребните си проблеми. Лесли се усмихваше в себе си на вечния егоизъм на живите пред лицето на смъртта. Всичко това й се струваше повърхностно и жалко и някак минаваше покрай нея, без да я засегне.
Тя се страхуваше, че самото погребение ще разчупи най-после защитната й броня, но дори и това не стана. Пастор Рейнолдс никога не се бе изразявал много добре и опитите му да припомни характера и стойността на Том Чембърлейн й се сториха напълно безуспешни. Всичко, което каза, бе в рамките на изтърканите клишета. Той говори за Том като за добър християнин, добър приятел, пример за семейството си и за останалите. В проповедта му нямаше и следа от истинския Том Чембърлейн — тих човечец, чието чувство за хумор и интуитивен, щедър характер компенсираха еднообразния му живот и необразоваността му. Това също донякъде успокои Лесли. Поне баща й живееше в нейната памет, където тя можеше да го пази такъв, какъвто наистина бе.
Лесли почти преживя всичко докрай невредима.