Но последната нощ, прекарана вкъщи, когато събираше малкото притежания на семейство Чембърлейн, които искаше да запази, за да не се продадат заедно с всичко останало, й попадна семейният фотоалбум. В него бяха всички стари черно-бели нейни снимки като дете, фотографиите на майка й отпреди да я помни, и снимките на самия Том, правени от Лесли със собствените й фотоапарати — браунито и по-късно пентакса.
Лесли загледа снимките на майка си. На тях се виждаше приятна, слабичка жена с измъчени, но живи и умни очи. Том винаги казваше, че Лесли е наследила ума на майка си.
Лесли сравняваше снимките на майка си и баща си и се опитваше да открие наследствените черти, оформили нейното собствено лице, нейния собствен характер. Откриваше ги в очите на майка си, в носа и брадичката на баща си, в нещо неясно в израженията им. За миг й стана интересно как наследствеността, моделирайки търпеливо човешкото лице, всъщност побеждава годините.
Спомни си как баща й гледаше същия този албум, когато тя самата бе студентка, как й повтаряше, че откакто пораснала, заприличвала на майка си. Същото го бе казала и леля Мей на погребението вчера.
Лесли се питаше какво значи всичко това. След като заприличваше все повече и повече на някого, когото никога не бе познавала наистина, някой, който си бе отишъл толкова отдавна, че дори нямаше и спомен за него, означаваше ли това, че съдбата по някакъв странен начин й позволява да се доближи до майка си? Или пък, че празнотата и загубата в сърцето й стават все по-дълбоки с всяка изминала година? Беше ли тази прилика белег за незарастваща рана, за неизличима болка?
Тя обърна последната страница на албума и намери едно писмо, което бе писала на баща си едва преди десет дни. Почеркът й на плика й изглеждаше чужд. Нямаше нужда да отваря писмото, за да се убеди, че е пълно с лъжа, като всички писма, които му бе изпращала след срещата с Тони и напускането на „Огълви, Торп“, след раждането на бебето и преместването й в Лонг Айлънд, след срещата й, любовта й и раздялата й с Джордан Лазаръс. Всичко бе лъжа, която баща й спокойно и тактично приемаше. Никога не й бе споменавал за нея, но сигурно тази лъжа бе станала част от представата за нея, която живееше в сърцето му.
Някак си лабиринтът от собствените й лъжи, преодолял времето и разстоянието, я накара да почувства в тази минута, че Том Чембърлейн е изгубен завинаги за нея, че няма никога повече да бъде до нея, да я прегръща или да я стопля с усмивката си.
Лесли стоеше безмълвно и чувстваше как лицето й се облива в сълзи. Бе легнала на старата продънена кушетка с плетената покривка и меките възглавници и безутешно плачеше. Сълзите, сдържани от толкова дни, най-после течаха на воля. Мъката й бе непоносима. Колко се надяваше баща й, че ще бъде силна, че ще бъде щастлива. Винаги се тревожеше, че смъртта на майка й и ограниченията, налагани от бедността му, са я белязали за цял живот. Хващаше се за всяка дума, за всяко писмо, с които тя го уверяваше, че е щастлива и има успехи.
Напразно я бе чакал да му доведе вкъщи някой млад мъж и да му каже, че е влюбена, че ще се жени.
Лесли дълго плака. Но сълзите не й донесоха желаното успокоение, понеже всяка от тях сякаш символизираше пропилените възможности, лъжите, измисляни, за да заместят пропуснатите шансове да донесе на баща си това, което той очакваше от нея.
Най-после тя затвори албума. Беше й непоносимо да гледа повече към миналото. То само й напомняше, че е останала сама на този свят.
Никой никога не узна за тези сълзи. На следния ден Лесли привърши опаковането на малкия пакет семейни спомени и повери продажбата на къщата и мебелите на адвоката на баща си — приветлив човек, когото си спомняше още от детските години, и който също страдаше от заболяване, което може би щеше да се окаже последно за него.
До летището я отведе същата леля Мей, която я бе посрещнала преди четири дни. На сбогуване й каза:
— Бъди щастлива, мила. Знаеш, че Том искаше само това. Твоето щастие бе единственото нещо, което имаше значение за него.
Тя не знаеше какво впечатление произведоха думите й върху Лесли, която никога не бе намерила щастието, което баща й толкова жадуваше за нея. Лесли скри вълнението си зад мила усмивка — „още една лъжа“ — каза си измъчено тя и прегърна леля си.
— Ела пак, за да се видим. Ще ни липсваш, Лесли!
Лесли кимна със съзнанието, че никога няма да се върне в малкия град.
Лъжата я обграждаше като с невидима мрежа. Тя се качи на самолета и той я понесе в студеното сиво небе към къщи. Но докато мощната машина я носеше напред, към бъдещето, й се струваше, че „къщи“ се връща завинаги към миналото и никога вече няма да бъде за нея спокоен пристан.