Рос Уилър я чакаше на летище Ла Гуардия. Тя се учуди, защото не се беше обаждала, за да му съобщи, че се връща. Искаше известно време да бъде насаме с чувствата си и чак тогава да се върне на работа.
— Откъде разбра? — попита тя, докато той я прегръщаше.
— Обадих се на леля ти — отвърна той. — Тя ми даде номера на полета. Сбърках ли, че дойдох? Не исках да ти се натрапвам, миличка!
Лесли не каза нищо, но поклати отрицателно глава на гърдите му. Ръцете, които я обгръщаха, й действаха така успокоително, че изобщо не й се искаше да я пуска.
— Да те откарам ли вкъщи?
Тя се усмихна.
— С теб отивам навсякъде.
През целия дълъг път до Лонг Айлънд той бе много мил с нея. Зададе й няколко въпроса за погребението. Не искаше да я притеснява. Кратките й отговори показваха, че още не е готова да говори за случилото се.
Когато стигнаха до апартамента й, вече се здрачаваше. Рос спря до тротоара, но не изгаси двигателя.
— Не ти се иска да се прибираш, нали?
Тя поклати глава, загледана право пред себе си, като малко момиченце.
Рос я откара в своята къща. Лампите вътре светеха и къщата изглеждаше уютна и приветлива. Той я покани вътре и взе палтото й. Тя стоеше в коридора и гледаше без посока.
— Не си яла нищо — каза той. — Веднага се вижда. Ще ти направя нещо за вечеря. Искаш ли нещо за пиене?
Заведе я в дневната като дете и я настани на дивана. После отиде да донесе нещо за пиене, а тя загледа снимките на дъщерите му на перваза на камината. И двете се усмихваха от рамките с младите си лица, от които лъхаше свежест и сила — силата, която Лесли вече не притежаваше.
Рос се върна с чаша уиски. Лесли отпи и златистата течност разля приятна топлина по замръзналото й тяло.
— Имам малко готов сос за спагети — каза той и седна до нея. — Може да сложим да се свари малко юфка и да направим салата. Ще се почувстваш по-добре…
Беше ясно, че тя не го чува. Но когато той спря, тя го погледна толкова отчаяно, че той се приближи до нея и я прегърна.
— Сигурно ти е много тежко.
Тя не отвърна. Струваше му се напрегната и студена, изпъната като струна.
— Знам — прошепна той. — Знам какво чувстваш, Лесли.
Той нежно я погали — почти като баща й, когото тъкмо бе изгубила. Тя се почувства в ръцете му като дете — беше толкова слабичка, а той бе натежал от годините и топлата му прегръдка сякаш я пазеше. Нещо в нея се счупи.
— Не трябва да се криеш от мен — каза той. — Отпусни се, сладка моя.
Сълзите й бликаха толкова неочаквано, че сякаш се стичаха като порой от безизразните й очи и обливаха цялото й лице. Чашата с уиски трепереше в ръката й. Рос я взе и я остави на масата. После я прегърна и я залюля като момиченце. Сълзите й неспирно се лееха. Той не знаеше какво става в главата й, но обичта му го насочваше към болката и го учеше как да я облекчи.
Лесли дълго плака така, тихо и отчаяно. Той не я оставяше. След известно време сълзите й престанаха и тя само хлипаше като дете.
Накрая Рос й донесе кърпички и й даде да изпие остатъка от уискито. Докато тя триеше зачервените си очи и почистваше носа си, той си казваше, че никога не я е виждал по-красива.
Тя се усмихна насила. Вече се чувстваше по-добре. Имаше до себе си някой, който никога нямаше да я остави, на чиято топла прегръдка и любящо сърце можеше изцяло да разчита. Тя благодареше на небето, че има Рос Уилър.
Сега той я гледаше със сериозно, почти непреклонно изражение.
— Мила моя Лесли — започна той с едва забележима нотка на хумор в гласа си. — Ти си много хубаво и много силно момиче. Но си обикновен човек, разбираш ли? Не виждам как бих могъл да те оставя да се оправяш повече сама. Животът ти нанася прекалено тежки удари.
Тя го гледаше с неопределена усмивка.
Той извади малък пръстен и го сложи на пръста й.
— Нека сложим край на тази самота.
Лесли погледна пръстена с изненада. В бъркотията на изминалите месеци тя всъщност бе забравила за предложението на Рос. Тъкмо щеше да се изчерви от непростимата си небрежност, когато изведнъж си даде сметка колко много се нуждае от него в този момент. А той не бе забравил за обещанието си. И сега й даваше нова възможност.
— Никой никога няма да те обича както аз те обичам, Лесли! — каза той. — Не знам какво е ставало в сърцето ти през последните години, а и не искам да знам. Но знам, че такава любов като любовта, която изпитвам към теб, не се среща всеки ден. Ще я приемеш ли? Ако я приемеш, ще ме направиш най-щастливият човек на земята. И съм готов да обърна света, за да те направя най-щастливата жена.