Тя кимна.
— Добре, Джордан.
Докато държеше ръката й, усмивката й се промени. Стана по-ведра и лъчезарна. Деликатността на поведението й, граничещо с крехкост, не бе изчезнала, но сега бе придобила пожизнен, по-енергичен оттенък, който не бе забелязал по-рано. Тя изглеждаше много млада, много жизнерадостна и открита.
— Наричайте ме Джил — каза тя.
В този момент Джордан сякаш загуби равновесие. Промяната в поведението й като че ли отговаряше на някаква вътрешна негова потребност и той усети искрено нежелание да я остави и да се върне при членовете на своя управителен съвет. Видът й събуждаше нещо почти болезнено, отдавна заспало вътре в него.
— Е — каза той. — Опасявам се, че моите хора ме чакат. Приятно ми беше да ви видя отново.
— И мен — отвърна тя. — Искам да кажа, че мен също ме чакат, но и на мен ми беше приятно. Да, и за двете — завърши тя през смях.
Той протегна ръка отново. Този път нейната изчезна в дланта му по съвсем различен начин. Ръкостискането й беше здраво и открито. Съдържаше безспорна женственост, но бе в сърдечен и откровен маниер.
И все пак погледът й бе многозначителен. Той видя съжаление, че се разделяха и още нещо, което не можеше да назове.
— Е, до нови срещи — каза той.
— Да — отвърна тя. — Довиждане.
Обърна се енергично и се отдалечи с плавна непринудена походка. Имаше нещо очарователно в отдалечаващата се фигура, което го накара дълго да се колебае, преди да се върне на масата си.
Когато отново седна сред членовете на своя управителен съвет, той се помъчи да не забрави името й.
Джил Флеминг.
Беше излишно да се притеснява. Въпреки че умът му бе пълен с милион подробности и планове, въведени специално, за да скрият мъката му, лицето и фигурата на Джил Флеминг бяха проникнали отвъд тази ревностно издигната стена. И сега заеха мястото, което вероятно бе приготвено за нея отдавна, от сили вътре в него, които той не познаваше.
Нямаше да забрави името й.
37
Трябваше да мине една седмица, докато Джордан реши да се обади на Джил Флеминг. През по-голямата част от времето той бе прекалено зает и почти нямаше време да мисли за нея. Но когато го правеше, определено се чувстваше заинтригуван.
Тя го привличаше неудържимо. Само като си спомнеше за нея, и сетивата му се напрягаха, въпреки че не можеше да посочи в какво точно се изразява това привличане. Всъщност бе толкова неуловимо, че се оказа трудно да си спомни лицето й.
Когато накрая все пак й се обади, направи го, с цел да опресни паметта си и да усети отново странното очарование на нейното присъствие.
Звучеше странно по телефона. Някак далечна, почти като глас по домофона в жилищна кооперация. Джордан се запита дали не допуска грешка.
Но тя го прие. Мина да я вземе същия петък вечерта — каза на Барбара, че има непредвидена среща и ще закъснее — и я заведе на вечеря в един интимен и много скъп ресторант в северната част на града.
Разговорът им на масата не се отличаваше с нищо особено и бе почти стереотипен. Тя му разказа за работата си с Джесика и набързо за миналия си опит в света на бизнеса. Джордан се улови, че споделя с нея повече, отколкото беше необходимо, за собствения си живот и за дългия път от обеднялото си семейство до грандиозния си успех. Нещо около Джил Флеминг наруши равновесието му и той говореше, за да запълни празнотата.
Още щом я видя, си даде сметка, че първия път в „Четирите сезона“ не беше сбъркал. С крехкото си тяло на девойка, с пясъчнорусите си коси, нежните си черти и тези бездънни кристални очи тя бе изключително красива.
Но не го привличаше единствено с физическата си красота. Нейният чар бе твърде комплексен, за да може да се опише. Сякаш избликваше от особено място вътре в нея, което откликваше на невидимите сигнали, пращани от него, или самото то ги излъчваше някак си.
Сега си обясни защо му беше трудно да си спомни лицето й през тази изминала седмица, преди да й се обади. Когато бе с нея, съзнанието му така натрапчиво се насочваше към този невидим вътрешен център на нейния чар, че той почти не чуваше какво му разказва, нито пък обръщаше особено внимание на тялото или чертите й. По тази причина, когато бе далеч от нея, не можеше да си припомни външността й.
Тя беше като наркотик или като сън. Когато човек е под въздействието му, целият външен свят престава да съществува и той живее само за опиянението от него. Но дойде ли на себе си, после му е трудно да си припомни състоянието на това опиянение.